— Шишко ли? Е, тъпичък е, но ми върши работа. А и не може да издава тайни, след като няма усета да ги разпознае, ако случайно се натъкне на тях. Зарежи го. Дойдох веднага щом получих съобщението на лорд Златен. Каква е тая работа с Петнистите в града?
— Написал го е на хартия ли? — Вбесих се.
— Не точно. Само аз бих могъл да разбера намека. Хайде разказвай.
— Проследиха ме снощи… по-скоро тази сутрин. За да ме сплашат и да ми покажат, че знаят за мен. Че могат да ме намерят по всяко време. Сенч, друго е по-важно. Знаеш ли, че слугата ти… как се казваше? Шишко? Знаеш ли, че Шишко изобщо не е тъп?
— Стига де! — Старецът изсумтя, сякаш бях пуснал най-тъпата шега. Въздъхна шумно и посочи с отвращение студената камина. — Всеки ден трябва да пали огъня. И през ден забравя. Как така да не е тъп.
— Друго ти казвам. Шишко е Умел. Много Умел. Едва не ме помете, когато го стреснах неволно. Ако не бях издигнал стените си, за да пазя ума си от Предан, сигурно щеше да издуха всичко от главата ми. „Махай се“, каза ми, и; „Не ме виждаш“. И: „Не ме наранявай“. И, знаеш ли, Сенч, струва ми се, че го е правил и преди. Дори на мен. Веднъж при конюшните видях едни момчета да го дразнят. И чух съвсем ясно, почти като казано на глас; „Не ме виждаш“. После конярчетата го оставиха на мира, а след това не си спомнях, че съм го виждал. Искам да кажа, освен онзи път.
Сенч бавно седна, посегна и хвана ръката ми, сякаш това щеше да направи думите ми по-разбираеми. Или може би проверяваше дали не ме е хванала треска?
— Шишко има Умението — рече предпазливо. — Това ли ми казваш?
— Да. Магията е сурова и необуздана, но гори в него като пожар. Никога не съм виждал подобно нещо. — Затворих очи, притиснах слепоочията си и се опитах да събера черепа си в едно цяло. — Все едно съм ял як пердах.
— Вземи — рязко рече Сенч след малко.
Взех студената мокра кърпа, която ми подаде, и я притиснах до очите си. Не исках да го моля за нещо по-силно. Упоритият старец твърдо бе решил, че болкоуспокояващите ще се отразят на способността ми да обучавам Предан на Умението. Нямаше смисъл да мечтая за ефекта на елфовата кора. Дори и да беше останала малко в замъка, несъмнено я бе скрил на сигурно място.
— И какво да правя сега? — промърмори той. Вдигнах крайчеца на кърпата и го погледнах.
— С кое?
— С Шишко и Умението му.
— Какво можеш да направиш? Той си го има.
— Според онова, което преведох от старите ръкописи, това го прави известна заплаха за нас. — Сенч въздъхна. — Той е див, необучен и недисциплиниран талант. Умението му може неволно да засегне Предан точно докато се опитва да се учи. Разгневи ли се, може да използва Умението срещу хора. И явно вече го е правил. Още по-лошото е, че според теб е силен. По-силен и от теб ли?
Махнах отмаляло с ръка.
— Няма как да знам. Дарбата ми винаги е била непостоянна, Сенч. И нямам представа как да я меря. Но не съм се чувствал така притиснат, откакто цялата котерия на Гален не насочи обединената си сила срещу мен.
— Хм. — Сенч се облегна в стола си и се зае да изучава тавана. — Най-благоразумно би било просто да се отървем от него. По най-добрия начин, естествено. Той няма вина, че е опасност за нас. По-малка крайност е да започнем да го тъпчем с елфова кора, за да притъпим или унищожим дарбата му. Но след като безразсъдната ти употреба на елфова кора през последните десет години не успя напълно да изтръгне Умението от теб, не ми се вярва да е толкова ефективна, колкото смятат авторите на свитъците. Склонен съм на трети подход. Може би ще се окаже по-опасен. Чудя се дали именно затова не ми допада — възможностите са толкова големи, колкото и рискът.
— Да го обучавам? — възкликнах. Сенч се подсмихна и изстенах: — Сенч, не! Та ние не сме сигурни, че ще можем да обучим безопасно Предан, а той е възприемчиво момче с остър ум. Твоят Шишко вече е настроен враждебно към мен. Обидите му ме карат да се боя, че някак е доловил, че съм Осезаващ. Освен това вече овладяното от него е достатъчно силно, за да представлява опасност за мен, ако се опитам да го науча на още.
— Значи мислиш, че трябва да го убием? Или да осакатим дарбата му?
Не исках решението да е мое. Дори не исках да знам, че е взето, но ето че отново бях затънал до гуша в заговорите на Пророците.
— Нито едното, нито другото — отвърнах. — Не можем ли просто да го отпратим някъде?
— Оръжието, което изхвърляме днес, утре може да се опре в гърлото ни — неумолимо отвърна Сенч. — Затова навремето крал Умен реши незаконно роденият му внук да му е подръка. Трябва да решим нещо подобно относно Шишко. Да го използваме или да го обезвредим. Среден път няма. Както видяхме в случая с Петнистите.