И аз много бавно започнах да възприемам себе си точно по този начин. Често бях самотен. Знаех, че моето Осезание броди някъде в търсене на партньор. Но въпреки това си оставаше чувството, че това търсене е като рефлекс, като потръпване на отрязан крайник. Никой, нито човек, нито животно, не би могъл да запълни празнотата, останала в живота ми след Нощни очи.
Споделих всичко това с Шута в един от редките ни разговори по време на завръщането ни в Бъкип. Беше вечер, лагерувахме край пътя. Бях го оставил с принц Предан и Лоръл, Ловкинята на кралицата. Всички се бяхме скупчили около огъня, за да се предпазим от студената нощ и да поделим оскъдната храна. Принцът бе затворен и необщителен, все още болезнено чувствителен от загубата на свързаната си котка. Да съм до него бе все едно да държа вече изгорената си ръка до пламък; състоянието му само разпалваше още по-силно собствената ми болка. Затова станах под предлог, че отивам за дърва.
С тъмната мразовита вечер зимата оповестяваше приближаването си. В сумрачния свят не бяха останали цветове и вървях пипнешком като къртица. Накрая се отказах и се отпуснах на един камък до потока, докато очите ми привикнат с тъмното. Но докато седях самичък и усещах как студът ме притиска отвсякъде, изгубих всякакво желание да търся дърва, пък и за каквото и да било друго. Седях и зяпах с празен поглед, вслушвах се в ромона на водата и оставих нощта да ме изпълни със сумрака си.
Шутът дойде, придвижваше се безшумно в тъмното. Седна на земята до мен и известно време мълча. После се пресегна и постави ръка на рамото ми.
— Иска ми се да можех някак да утеша мъката ти.
Думите му бяха безполезни и той сякаш го разбра, защото не каза нищо повече. Може би духът на Нощни очи ме укори за киселото ми мълчание пред приятеля ни, защото след известно време затърсих подходящи думи, за да преодолея мрака помежду ни.
— То е като рана в главата, Шуте. Времето ще я излекува, но дотогава и най-добрите пожелания на света не могат да я накарат да заздравее по-бързо. Дори да имаше начин да се разсее болката, някаква билка или напитка, която да я притъпи, не бих прибегнал до нея. Нищо не би променило смъртта му. Остава ми единствено да очаквам да свикна с това да съм сам.
Въпреки желанието ми думите ми прозвучаха като упрек. Даже още по-зле — като самосъжаление. Чест прави на приятеля ми, че не се засегна и само се изправи грациозно.
— Тогава ще те оставя. Решил си да скърбиш самичък и щом това е изборът ти, ще го уважа. Не мисля, че това е най-разумният избор, но ще го уважа. — Помълча, след което въздъхна тихо. — Сега разбирам нещо за самия себе си. Дойдох, защото искам да разбереш, че знам, че те боли. Не защото мога да излекувам болката, а защото искам да знаеш, че я споделям чрез връзката ни. Вероятно в това има и момент на себичност — имам предвид, в желанието ми да го знаеш. Споделеният товар е не само по-лек; той може да създаде връзка между споделящите. Така че никой да не остава да го носи сам.
Усетих, че в думите му има зрънце мъдрост, нещо, върху което би следвало да се замисля, но бях твърде изтощен и смазан, за да се занимавам с това.
— След малко ще се върна при огъня — отвърнах и Шутът разбра, че го отпращам. Свали ръка от рамото ми и се отдалечи.
Разбрах думите му по-късно, чак когато ги обмислих. Тогава избирах да съм сам; това не бе неизбежната последица от смъртта на вълка, нито дори грижливо премислено решение. Аз прегръщах самотата, сам търсех болката си. Не за пръв път бях правил такъв избор.
Подходих внимателно към тази мисъл, тъй като бе достатъчно остра, за да ме убие. Бях избрал годините на уединение с Хеп. Никой не ме бе пратил насила в това изгнание. Иронията бе, че то изпълняваше едно мое често изказвано желание. На младини непрекъснато твърдях, че всъщност искам да живея живот, в който да мога сам да избирам, да съм независим от „задълженията“ на произхода и положението ми. И едва когато съдбата изпълни желанието ми, осъзнах цената.
Можех да оставя настрана отговорностите си за останалите и да си живея живота както искам само когато прекъсна връзките си с тях. Не можех да получа едновременно и едното, и другото. Да си част от семейство или от каквато и да било общност означава да имаш задължения и отговорности, да си свързан с правилата на групата. Известно време живях настрани от това, но сега знаех, че това е бил мой избор. Бях избрал да се откажа от отговорностите си към семейството си и приех последвалата изолация като цена за това. Навремето твърдях пред себе си, че съдбата ме е принудила да вляза в тази роля. Същото като и със сегашния ми избор, макар да се опитвах да се убедя, че следвам неизбежния път, начертан за мен от предопределението.