Той присви очи към мен.
— Шарл от гвардията на Бляскав. Не се срамувам от името или ротата си.
— Аз също — уверих го. — Том Беджърлок, човек на лорд Златен. Който ме очаква след малко. Приятен ден.
— Слуга на лорд Златен. Трябваше да се сетя. — Изсумтя презрително и се обърна към другарите си, за да потвърди превъзходството си. — Нямаш работа тук. Това място е за стражите. А не за пажове, лакеи и „специални слуги“.
— Нима? — Ъгълчетата на устните ми се изкривиха в усмивка и го изгледах пренебрежително. — Без пажове и лакеи. Това ме изненадва.
Вече всички ни гледаха. Нямаше начин да остана незабелязан. Бях се представил като Том Беджърлок. Младокът почервеня от оскърблението и замахна.
Извъртях се настрани, за да избегна удара, след което направих крачка напред. Той бе готов за юмруците ми, но вместо това го подсякох. Тактиката ми подхождаше по-скоро на уличен побойник, отколкото на благороден страж. Изритах го отново, докато падаше, и му изкарах въздуха. Той рухна тежко и остана да лежи опасно близо до нагорещените камъни. Застанах над него и поставих крак върху голите му гърди.
— Стига с игрите, момко — изръмжах. — Преди да са загрубели.
Двама от другарите му пристъпиха напред, но Блейд изкрещя: „Стой!“ и те се заковаха на място. Старият страж излезе, като се държеше с едната ръка за кръста.
— Достатъчно! Няма да позволя такива неща тук. — Изгледа кръвнишки мъжа, който най-вероятно бе командир. — Руфус, веднага да си озаптиш палетата. Дошъл съм да си разкърша гърба, а не да ме дразнят разни недоучени самохвалковци. Разкарай момчето. Беджърлок, махни си крака.
Въпреки годините си, а може би именно заради тях, старият Блейд явно се ползваше с всеобщото уважение на стражите. Отстъпих назад и момчето се изправи. В очите му се четеше смъртна заплаха и огорчение, но командирът му се намеси.
— Вън, Шарл. Днес прекали. Флеч, Лоук, излезте с него, щом сте толкова тъпи да се застъпвате за един глупак.
И тримата се изнизаха тежко и бавно покрай мен, сякаш не им пукаше. Групата замърмори, но повечето явно бяха съгласни, че Шарл е прекалил с грубостите. Седнах отново, за да им дам време да се облекат и да се махнат, преди да си тръгна. За мой ужас Блейд приближи сковано и седна до мен. Подаде ми ръка и когато я стиснах, усетих закоравялата длан на фехтовчик.
— Блейд Хейвършок — представи се той. — И познавам белезите на воин, като ги видя, за разлика от онова пале. Можеш спокойно да използваш банята. Не обръщай внимание на ежните на хлапето. Новобранец е и още се мъчи да превъзмогне факта, че Руфус го взе заради майка му.
— Том Беджърлок — отвърнах аз. — Много съм ти благодарен. Видях, че се мъчи да се покаже пред другарите си, но не знам защо избра тъкмо мен. Нямах желание да се бия с момчето.
— Това беше ясно, както и че младокът изкара късмет, че не ти се занимаваше. Колкото до въпроса, млад е и прекалено много се вслушва в клюки. А по тях не бива да се съди за човек. Оттук ли си родом, Беджърлок?
Засмях се.
— В общи линии, може да се каже.
— А откъде си докара тези белези? — попита той и показа драскотините по гърлото ми.
— Котка — чух се да отговарям, а той го прие като мръсна шега и се разсмя. И така побъбрихме със стария страж. Гледах покритото му с бръчки лице, кимах и се усмихвах на приказките му, но по нищо не личеше да ме е познал. Вероятно би трябвало да се чувствам по-добре, щом дори стар приятел като Блейд не можеше да види в мен Фицрицарин Пророка. Вместо това се умърлуших. Нима съм бил толкова незначителен за него? Стана ми трудно да следя думите му и накрая изпитах едва ли не облекчение, че го напускам, преди да съм се поддал на безразсъдния импулс да се издам, да пусна някоя дума или фраза, която да загатне, че навремето ме е познавал. Беше си чисто момчешки подтик, жажда да бъда приет като някой значим — също като импулса, накарал младия Шарл да ми налети на бой.
Отидох в къпалнята, измих остатъците от солта по кожата си и се изсуших. Върнах се в съблекалнята, облякох се и излязох навън; чувствах се чист и съживен. Хвърлих поглед към слънцето — бе почти време за следобедната езда с лорд Златен. Тръгнах към конюшните и по пътя срещнах един коняр, водеше Моя черна, Малта и един сив скопец. И трите животни бяха вчесани, излъскани и оседлани. Обясних, че съм човек на лорд Златен, но той ме изгледа подозрително. В същия миг един женски глас извика:
— Здрасти, Беджърлок! И ти ли ще яздиш с лорд Златен и принца?
— Такъв ми е късметът, госпожо Лоръл — отвърнах на дворцовата Ловкиня. Беше облечена в зелено, с ловджийска туника и панталони, но фигурата й придаваше на дрехите съвсем различен вид. Косата й бе вързана по най-прозаичен начин, който някак успяваше да я направи още по-женствена. Слугата изведнъж се поклони отсечено и ми даде юздите на конете. Когато се отдалечи достатъчно, Лоръл ми се усмихна.