Беше прав, но тъкмо поривът на собственото ми сърце ме накара да смуша Моя черна и да настигна момчето. Защото сега приличаше точно на момче — стиснати устни, устремен право напред поглед, здраво хванал юздите. Не ме погледна, но знаех, че слуша думите ми.
— За какво си ми притрябвал? А аз за какво съм ти? Приятелството не винаги се основава на нуждата, Предан. Но ще ти кажа съвсем откровено, че се нуждая от теб в живота си. Заради онова, което бе баща ти за мен, а и също и заради майка ти. Но най-вече защото ти си ти и помежду ни има твърде много общо, за да си ида. Не искам да те гледам да растеш, без да подозираш за магическите си способности, както стана с мен. Ако мога да ти спестя това мъчение, може би по този начин ще спася и самия себе си.
Изведнъж останах без думи. Може би бях изненадан от собствените си мисли, също като Предан. Истината може да изтече от човек като кръв от рана и да наблюдаваш това е не по-малко тревожно.
— Разкажи ми за баща ми.
Може би за него това искане бе логическа последица от онова, което казах. За мен обаче бе като гръм от ясно небе. Бях престъпил граница. Чувствах, че съм длъжен да му дам каквото мога за Искрен. Но как да разкажа истории за баща му, без да разкрия собствената си самоличност? Твърдо бях решил, че не бива да научава нищо за истинския ми произход. Сега не бе подходящият момент да разбере, че съм Фицрицарин Пророкът, Осезаващото Копеле, нито че моето тяло е създало неговото. Да обяснявам, че през онези часове плътта ми е била овладяна от духа на Искрен чрез силата на Умението му, бе твърде сложно за момчето. Всъщност и аз самият едва успявах да го приема.
Затова започнах да увъртам, точно както Сенч правеше навремето с мен.
— Какво искаш да знаеш за него?
— Нещо. Всичко. — Пак почти изхлипа. — Никой не ми е говорил много за него. Сенч понякога ми разказва истории от времето, когато бил момче. Чел съм официалните истории за управлението му, а те стават изумително неясни след заминаването му. Чувал съм песните на менестрелите, но в тях той е легенда и като че ли всеки е на различно мнение относно това как всъщност е спасил Шестте херцогства. Когато питам за това или какво е било да го познаваш, всички млъкват. Сякаш не знаят. Или сякаш има някаква срамна тайна, известна на всички, освен на мен.
— Относно баща ти няма никакви срамни тайни. Беше добър и почтен мъж. Не мога да си представя, че знаеш толкова малко за него. Нима майка ти не ти е разказвала? — попитах невярващо.
Той пое дъх и забави коня. Моя черна понечи да дръпне напред, но я спрях.
— Майка ми говори за своя крал. От време на време — за съпруга си. Разбирам, че все още скърби по него. Това ме кара да не я тормозя с въпроси. Но все пак искам да знам за баща си. Какъв е бил като личност. Като човек сред хората.
— Аха. — В мен отново отекнаха сходствата помежду ни. И аз бях копнял за същите истини относно собствения си баща. Бях чувал само за Рицарин Отказника, престолонаследника, свален от трона, преди още да го е заел. Бил блестящ тактик и опитен дипломат. Отказал се от престола, за да потули скандалното ми съществуване. И не само че детето му било копеле, ами и било от някаква си неизвестна планинска жена. Това само правеше бездетния му брак още по-болезнен за лишеното от наследник кралство. Това знаех за баща си. Нямах представа какви ястия е харесвал, нито дали се е разсмивал с лекота. Не знаех нищо от нещата, които знае един син, ако всеки ден вижда баща си.
— Том? — подкани ме Предан.
— Мислех си — признах честно. Опитвах се да си представя какво ли щеше да е да познавам собствения си баща. В същото време оглеждах местността. Следвахме една ловджийска пътека през гъсто обрасла ливада. Изучих дърветата, бележещи подножието на възвишенията, но не видях и не усетих признаци за човешко присъствие. — Искрен. Така. Беше едър, висок почти колкото мен, но с яки гърди и широки рамене. В доспехи приличаше колкото на принц, толкова и на войник, и понякога ми се струва, че би предпочел по-активен живот. Не защото обичаше битките, а защото беше човек, който обича да е на открито, да се движи и да действа. Обожаваше да ловува. Имаше една голяма хрътка, Леон, и тя го следваше като сянка от стая в стая и…
— Значи е бил Осезаващ? — настоятелно попита принцът.
— Не! — Въпросът му ме смая. — Просто много обичаше кучето си. И…
— Тогава защо аз съм Осезаващ? Казват, че се предавало в рода.
Свих рамене нерешително. Умът на момъка скачаше от тема на тема, както бълхата скача от куче на куче. Помъчих се да го последвам.
— Предполагам, че Осезанието е като Умението. Би трябвало да е магия на Пророците, но нищо не пречи да се прояви най-ненадейно и у дете, родено в рибарска колиба. Никой не знае защо човек се ражда с тази магия.