— Веднъж каза, че мога да се обръщам към теб с „любими“, ако вече не желая да те наричам „Шуте“. — Поех дъх. — Любими, искам да си с мен.
Той вдигна ръка пред устата си. Престори се, че си търка брадичката, сякаш обмисля нещо много внимателно. Не знаех какво изражение се крие под ръката му. Когато я отпусна, на лицето му играеше иронична усмивка.
— Не мислиш ли, че из крепостта ще почнат да говорят?
Оставих коментара му без отговор, защото нямах отговор. Беше го казал с насмешливия тон на Шута. Макар това да успокои сърцето ми, все пак се запитах дали не се преструва — заради мен. Дали не ми показваше онова, което исках да видя?
— Е — въздъхна той, — щом искаш да имаш подходящо име за мен, ще е по-добре да си е Шут. Така че да си останем с него, Фици. За теб съм Шутът. — Загледа се в огъня и се засмя тихо. — Е, сега сме квит. Каквото и да се случи с нас, вече винаги ще мога да си спомням тези думи.
Погледна ме и кимна сериозно, сякаш ми благодареше, че съм му върнал нещо безценно.
Имаше страшно много неща, които исках да обсъдя с него. Пътуването на принца; да поговорим за Уеб; да го попитам защо играе толкова много и какво означава цялата тази екстравагантност. Но изведнъж реших да не добавям нищо повече за тази вечер. Както бе казал — бяхме квит. Отношенията ни бяха като на везни; не исках да рискувам някоя дума отново да наруши равновесието.
Кимнах и бавно станах.
— Лека нощ, Шуте — казах му тихо и отворих вратата.
— Лека нощ, любими — отвърна той от стола си.
(обратно)Епилог
Ръката, която навремето въртеше меч и секира, сега боли след вечерното писане. Когато чистя перото, често се питам колко ли кофи мастило съм изразходвал през живота си. Колко думи съм изписал върху пергамента с желанието да уловя истината в тях? И колко от тях лично съм предал на огъня като ненужни и неверни? Правя го, както съм го правил много пъти. Пиша, попивам мокрото мастило, обмислям собствените си думи. После ги изгарям. Може би когато го правя, истината излита през комина като дим. Дали е унищожена, или пусната на свобода? Не зная.
Някога се съмнявах, когато Шутът ми казваше, че цялото време е огромен кръг и завинаги сме обречени да повтаряме онова, което се е случвало и преди. Но колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че е така. Навремето си мислех, че има предвид един голям кръг, който обхваща всички ни. А сега — че се раждаме в наши собствени кръгове. Подобно на жребче, вързано за кол, ние подтичваме по определения ни път. Забързваме, намаляваме ход, спираме по команда и тръгваме отново. И всеки път си мислим, че кръгът е нещо ново.
Преди много години възпитанието на баща ми било възложено на Сенч, брата на дядо ми. На свой ред баща ми ме предаде на най-близкия си човек. А когато аз станах баща, реших, че дясната ръка на баща ми може най-добре да се погрижи за безопасността на дъщеря ми. Вместо нея приех сина на друг и Хеп стана мое дете. Принц Предан, мой син и същевременно не мой, ми стана ученик. А след време синът на самия Бърич дойде при мен, за да го науча на онова, на което баща му нямаше да го научи.
Всеки кръг поражда сам себе си. Всеки път изглежда нов, но всъщност не е. А е само поредният ни опит да поправим стари грешки, да отменим минали простъпки и да изпълним онова, което сме пренебрегнали. Във всеки цикъл може и да поправим старите грешки, но в същото време правим и нови. Но какъв друг избор имаме? Може би да имаме смелостта да потърсим нов път означава да имаме смелост да правим нови грешки.
(обратно)Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3924
Издание:
Робин Хоб. Лорд Златен
Шутът и убиецът, Книга II
Американска, първо издание
Превод: Венцислав Божилов
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Десислава Господинова
Издател: ИК „БАРД“, София, 2009
Формат 60/90/16
Печатни коли 44
ISBN 978-954-585-993-9
1
Еленов рог. — Б.пр.
(обратно)2
От англ. Tomcat — котарак — Б.пр.
(обратно)