Спрях се, преди да се отдам изцяло на самосъжалението. Не само аз бях съкрушен. Знаех, че принцът също страда дълбоко, въпреки много по-кратката си обвързаност с котката. Магическата връзка, която създава Осезанието между човек и животно, е изключително сложна. Прекъсването й никога не може да е нещо несъществено. И все пак момчето бе овладяло мъката си и твърдо носеше изпълняването на задълженията си. На мен поне не ми се налагаше да се годявам, нали така. Докато след завръщането си в Бъкип принцът моментално бе принуден да се придържа към установения ред. Снощи бе участвал в церемониите по посрещането на бъдещата си съпруга. Тази вечер трябваше да се усмихва и да яде и пие, да разговаря, да приема благопожелания, да танцува и да изглежда доволен от онова, което са му отредили съдбата и майка му. Помислих си за ярките светлини, пронизителната музика, смеха и разговорите на висок глас. Поклатих съчувствено глава.
— И какво те кара да клатиш така глава, Том Беджърлок?
Гласът на Джина прекъсна размислите ми и си дадох сметка, че мълчанието се е проточило. Поех дълбоко дъх и успях да намеря подходяща лъжа.
— Тази буря сякаш никога няма да престане. Съжалявах онези, на които им се налага да са навън по това време. Благодарен съм, че не съм един от тях.
— Е, ще добавя само, че аз пък съм благодарна за компанията ти — рече тя и се усмихна.
— И аз — смотолевих неловко.
Да прекараш нощта в спокойната компания на приятна жена бе ново изживяване за мен. Котаракът на Джина мъркаше в скута ми, ръцете на домакинята бяха заети с куките за плетене. Уютните топли светлинки от огъня се отразяваха в кестенявите оттенъци на къдравата й коса и луничките по лицето и ръцете й. Имаше хубаво лице — не красиво, но спокойно и мило. Тази вечер разговорът се въртя около какво ли не, като се започне от билките, които тя използваше за чая, мине се по начина, по който някои от дървата горят с разноцветни пламъци, и се стигне до нас самите. Бях разбрал, че е с шест години по-млада от мен, а тя бе изразила учудването си, когато заявих, че съм на четиридесет и две. Това бе със седем години повече от истинската ми възраст — изискваше го ролята ми на Том Беджърлок. Но въпреки това и двамата не отдадохме особено значение на думите си. Долавяше се интересно леко напрежение, докато седяхме пред огъня и разговаряхме тихо. Любопитството към другия бе като бръмченето на деликатно подръпвана струна.
Преди да замина с лорд Златен, бях прекарал следобеда с Джина. Тя ме бе целунала. Никакви думи не съпътстваха жеста й, нямаше нито вричания в любов, нито романтични обяснения. Беше просто една-единствена целувка, прекъсната от племенницата й, която се върна от пазара. А сега никой от двама ни нямаше представа как да се върнем там, където бе възможен онзи момент на близост. Аз лично не бях сигурен, че искам да поема натам. Не бях готов дори за втора целувка, още по-малко за онова, което би могла да повлече тя. Сърцето ми бе твърде наранено. И в същото време исках да съм тук, да седя до огъня й. Звучи като противоречие — и може би беше. Не желаех неизбежните усложнения, до които биха довели милувките, но въпреки това след тежката ми загуба компанията на тази жена ми беше приятна.
Но все пак не Джина бе причината да съм тук тази вечер. Исках да видя Хеп, моето осиновено дете. Току-що бе пристигнал в Бъкип и бе отседнал при Джина. Исках да се уверя, че чиракуването му при дърводелеца Гиндаст върви добре. Трябваше също да му кажа за смъртта на Нощни очи, колкото и да се ужасявах от това. Вълкът бе отгледал момъка толкова, колкото и аз самият. Но докато трепвах при мисълта, че ще трябва да му кажа, се надявах, че това някак ще успее да облекчи товара на скръбта ми, както бе казал Шутът. Можех да споделя мъката, колкото и егоистично да изглеждаше. Бяхме споделяли живота и другарството на вълка. Ако все още принадлежах на някого или нещо, това бе момчето ми. Имах нужда да почувствам реалността на това.
— Още чай? — попита Джина.
Не исках още чай. Вече бяхме изпили три чайника и на два пъти бях излизал до нужника. Но предложението й бе, за да ми покаже, че няма нищо против да остана, независимо от късния — или по-скоро ранен — час. Затова приех и тя остави ръкоделието си, за да изпълни за пореден път ритуала с пълненето на котлето с вода и да го окачи на куката над огъня. Бурята заблъска вратата със свеж прилив на сили. После блъскането премина в тропане.
— Джина? — завалено се обади Хеп. — Още ли си будна?
— Будна съм — отвърна тя и се извърна от огъня. — И имаш късмет, че съм будна, иначе щеше да спиш в сайванта при понито. Ида.