Докато вдигаше резето, аз се изправих, като внимателно се отървах от котарака в скута ми.
Малоумник. На котарака му беше удобно — оплака се Фенел, докато скачаше на пода, но бе твърде омаян от топлината тоя голям оранжев пухчо, за да протестира по-остро. Вместо това предпочете да скочи в стола на Джина и да се свие на кълбо, без да ме удостои дори с поглед.
Бурята нахлу през отворената врата заедно с Хеп. Порив на вятъра вкара дъжд в помещението.
— Уф. Залости, момко — сгълча го Джина. Хеп послушно затвори вратата и пусна резето, след което се обърна и се ухили. Беше вир-вода.
— Адски вали — заяви високо. Усмивката му бе блажено пиянска, но очите му блестяха не само от вино. В тях се четеше безумно хлътване, ясно като дъждовните капки, които се стичаха от правата му коса и по лицето му. Нужни му бяха един-два мига, преди да осъзнае, че ме вижда. — Том! Том, най-сетне се върна! — извика той и разпери ръце в пиянски ентусиазъм. Разсмях се, пристъпих напред и го прегърнах.
— Стига си мокрил пода! — смъмрих го.
— Вярно, не бива. Хм. Добре де, няма — заяви той и смъкна подгизналото си палто. Окачи го на закачалката до вратата и добави към него и вълнената си шапка. Опита се да свали ботушите си прав, но изгуби равновесие, така че му се наложи да седне, за да ги изуе. Почти легна, за да ги остави до вратата под мокрото палто, след което се изправи с блажена усмивка.
— Том. Срещнах едно момиче.
— Нима? Аз пък си помислих, че си срещнал бутилка, ако се съди по дъха ти.
— О, да — призна той най-безочливо. — И това също. Но трябваше да пием за здравето на принца, нали разбираш. И за здравето на годеницата му. И за щастливия им брак. И за много деца. И за щастието и на самите нас. — Отправи към мен широка глуповата усмивка. — Тя каза, че ме обича. Харесвала очите ми.
— Хм. Това е добре. — Колко ли пъти през живота му хората бяха поглеждали различните му очи, едното кафяво, а другото синьо, и бяха правили знак за прогонване на злото? Сигурно бе като мехлем за душата му да срещне момиче, което да ги хареса.
И внезапно разбрах, че сега не е времето да го товаря с мъката си. Заговорих нежно, но твърдо.
— Май е най-добре да си легнеш, синко. Майсторът няма ли да те чака на сутринта?
Той ме погледна, сякаш съм го зашлевил с риба през лицето. Усмивката му изчезна.
— О. Да, прав си. Дъртият Гиндаст държи чираците му да са на линия преди калфите, а калфите трябва вече здравата да работят, когато пристигне. — Събра сили и бавно се надигна от пода. — Том, това чиракуване няма нищо общо с онова, което очаквах. Мета, нося дъски и обръщам дървен материал за сушене. Точа инструменти, почиствам инструменти и смазвам инструменти. После пак мета. Втривам мас в готовите части. Но изобщо не съм хващал инструмент, за да го използвам за работа. Все едно и също: „Гледай как се прави, момче“, „Повтори каквото ти казах току-що“ и „Не това исках. Върни го в склада и ми донеси фината череша. И по-живо“. И освен това ме наричат как ли не. Селяндурче и тъпанар.
— Гиндаст така нарича чираците, Хеп. — Ведрият глас на Джина бе едновременно успокояващ и утешаващ, но бе странно в разговора ни да се намесва трети човек. — Всички го знаят. Един дори си отнесе прозвището, когато отвори собствена работилница. Така че сега плащаш дори евтино за марката Тъпанарска маса.
Джина се бе върнала при стола си. Плетивото бе в ръцете й, но все още стоеше права. Котаракът бе окупирал мястото й.
Опитах се да не покажа колко ме разтревожиха думите на Хеп. Бях очаквал да чуя, че харесва мястото си и ми е благодарен, че съм успял да му го уредя. Вярвах, че поне чиракуването му ще е нещо, което съм направил добре.
— Е, предупредих те, че ще ти се наложи да поработиш здравата — рекох.
— И бях готов за това, Том. Честна дума. Готов съм по цял ден да режа, да напасвам и да шлайфам. Но не очаквах, че ще се отегча до смърт. Само метене, търкане и мъкнене… Спокойно можех да си остана и у дома и да правя същото.
Малко неща могат да жегнат повече от небрежните думи на едно момче. Презрението му към нашия старомоден живот, изказано така откровено, ме остави без думи.
Той ме погледна обвинително.
— А ти къде беше? Защо те нямаше толкова време? Не знаеше ли, че се нуждая от теб? — И изведнъж присви очи. — Защо си си отрязал косата?
— Ами… отрязах я — отвърнах и несъзнателно прокарах ръка през траурно подстриганата си глава. Изведнъж установих, че не смея да кажа нищо повече. Естествено, той бе още момче, склонно да възприема нещата първо по начина, по който се отразяват на самия него. Но самата краткост на отговора ми му подсказа, че спестявам много неща.