Усетих преследвачите си, след като и последните пръснати къщи останаха зад гърба ми. Дебнеха ме, а не бяха случайни пътници в същата посока — когато забавях крачка, те също забавяха своите. Явно нямаха намерение да ме настигат, докато не изляза от града. Това не говореше добре за намеренията им. Бях излязъл невъоръжен — явно провинциалните ми навици ми бяха изиграли лоша шега. Имах нож, какъвто всеки мъж носи за всеки случай, но нищо по-сериозно. Грозният ми меч висеше на стената в малката ми стаичка в очуканата си ножница. Казах си, че най-вероятно са просто обикновени разбойници, търсещи лесна плячка. Сигурно си въобразяваха, че съм пиян и че не подозирам за тях. Щяха да избягат веднага щом им скоча.
Тази мисъл не ме успокои кой знае колко. Нямах абсолютно никакво желание да се бия. Беше ми писнало от кавги и се бях уморил непрекъснато да съм нащрек. Едва ли на тях им пукаше. Затова спрях и се обърнах в тъмното назад към преследвачите си. Извадих ножа и зачаках.
Зад мен цареше тишина, ако не се броеше шепотът на вятъра в клоните на крайпътните дървета. Едва по-късно долових грохота на вълните, които се разбиваха в скалите някъде в далечината. Напрегнах слух за движещи се из храсталака хора или за стъпки по пътя, но не чух нищо. Изгубих търпение.
— Хайде излизайте! — изревах. — Нямам много за вземане освен ножа, а и няма да го хванете за дръжката. Излизайте и да приключваме!
Тишината отново се възцари след думите ми и изведнъж викането в нощта ми се стори глупаво, тъкмо бях на път да реша, че съм си въобразил преследвачите, когато нещо изтича през крака ми. Беше малка животинка, гъвкава и бърза — плъх, невестулка, може би катерица. Но не беше диво създание, защото успя да ме ухапе. Това ме накара да отскоча назад. Отдясно чух приглушен смях. Докато се обръщах натам и се мъчех да различа нещо в сумрака, отляво се обади глас, който бе по-близо от смеха.
— Къде е вълкът ти, Том Беджърлок?
В думите имаше присмех и предизвикателство. Зад себе си чух драскане на нокти по чакъла. Беше някакво по-едро животно, може би куче, но когато се извъртях, създанието се бе сляло с мрака. Обърнах се отново към приглушения смях. Бяха най-малко трима. И две свързани с Осезанието животни. Опитах да се съсредоточа единствено върху предстоящата битка и върху нищо друго. По-късно щях да обмисля случилото се по-подробно. Задишах бавно и дълбоко. Отворих изцяло сетивата си в нощта, като потиснах внезапния копнеж не само за по-добрия усет на Нощни очи, но и за усещането, че вълкът пази гърба ми. Този път чух приближаването на по-малкото животно. Ритнах към него по-буйно, отколкото възнамерявах, но едва успях да го закача. То отново изчезна.
— Ще го убия! — предупредих снишилата се нощ, но заплахата ми бе посрещната от подигравателен смях. После се посрамих, като закрещях яростно: — Какво искате от мен? Оставете ме на мира!
Те оставиха вятъра да отнесе ехото на детинския ми въпрос и молбата ми. Ужасната тишина, която последва, бе като сянка на самотата ми.
— Къде е вълкът ти, Том Беджърлок? — обади се друг глас, този път женски — мелодичен, с потиснат смях. — Липсва ли ти, отстъпнико?
Страхът, който ме бе обзел, внезапно се превърна в ледена ярост. Щях да остана тук, да ги избия и да оставя вътрешностите им да димят на пътя. Юмрукът ми, който стискаше дръжката на ножа, внезапно се отпусна. Чувствах се спокоен и готов. Зачаках ги, готов за удар. Щяха да ми налетят внезапно от всички посоки, животните отдолу и хората отгоре с оръжията си. Разполагах само с ножа. Трябваше да ги изчакам да приближат. Ако побегнех, щяха да ме ударят в гръб. По-добре бе да чакам и да ги принудя да ми излязат. Тогава щях да ги избия. До последния.
Нямам представа колко време съм стоял така. Този вид готовност може да накара времето да замръзне или да полети като вихър. Чух утринното чуруликане на птица, после друга й отговори, а аз продължавах да чакам. Поех по-дълбоко дъх, когато светлината започна да боядисва нощното небе. Огледах се, напрегнах очи към дърветата, но не видях нищо. Преследвачите ми бяха изчезнали. Малкото животинче, което ме бе ухапало, не беше оставило следи върху мокрите камъни на пътя. От по-голямото, което бе минало зад мен, имаше един-единствен отпечатък в калта отстрани. Малко куче. И това бе всичко.
Обърнах се и тръгнах към замъка Бъкип. Докато крачех, започнах да треперя — не от страх, а от напрежението, което едва сега започваше да ме напуска, за да отстъпи място на яростта.
Какво искаха? Да ме уплашат. Да ме уведомят за себе си, да ми покажат, че знаят какво съм и къде е бърлогата ми. Какво пък, бяха го постигнали — и не само това. Насилих се да подредя мислите си и се опитах възможно най-хладнокръвно да преценя в пълна степен заплахата, която представляваха. Не само за мен. Знаеха ли за Джина? Бяха ли ме проследили до вратата й, и ако бе така, знаеха ли и за момчето ми?