— Беше време, когато това беше необходимо — прекъсна ме Кеспин.
Преглътнах. Искаше ми се да не бях започвал разправията, но в същото време бях твърдо решен да я доведа докрай.
— Достатъчна е само една грешка и животът на принца може да се окаже в опасност.
— И само една грешка, за да оскърбиш някой благородник от Външните острови. Имам заповед директно от кралица Кетрикен и тя гласи да сме доброжелателни и гостоприемни. А не подозрителни и гадни. Макар че съм склонен да направя изключение за теб.
Усмивката му донякъде смекчи думите му, но въпреки това си оставаше ясно, че не му харесва да подлагам преценките му на съмнение.
Наклоних глава. Бях оплескал всичко. Трябваше да обърна внимание на Сенч да намери начин да накара стражите да си отварят очите повечко.
— Разбирам — рекох примирително. — Просто ми се видя странно.
— Следващия път като излизаш оттук с оная висока черна кобила, не забравяй, че не е нужно да говориш много, за да знаеш много. И тъй като ме заинтересува, как ти е името?
— Том Беджърлок. Слуга на лорд Златен.
— А. Слугата на лорда. — Усмихна се многозначително. — И телохранител също, нали? Дочух туй-онуй. И не само за това. Не очаквах, че ще избере такъв като теб. — Изгледа ме странно, сякаш очакваше да отговоря нещо, но аз премълчах, тъй като не знаех какво има предвид. Той сви рамене. — Добре де. Явно някои чужденци си мислят, че се нуждаят от лична охрана дори когато живеят в замъка Бъкип. Прав ти път, Том Беджърлок. Вече те познаваме и се надявам, че това ще ти помогне да спиш по-добре.
И ме пуснаха в замъка. Чувствах се едновременно и глупак, и неудовлетворен. Реших, че трябва да говоря с Кетрикен и да я убедя, че Петнистите все още представляват реална заплаха за Предан. Съмнявах се обаче, че кралицата ще ми отдели и един момент в близките дни. Годежът беше довечера. Мислите й щяха да са изцяло заети с преговорите с гостите от Външните острови.
В кухните кипеше трескав труд. Слуги и слугини приготвяха цели пълчища супници. Миризмите събудиха глада ми. Спрях да взема закуска за лорд Златен. Напълних подноса с пушена шунка, прясно изпечени хлебчета, купичка масло и ягодов конфитюр. Видях кошница круши и подбрах няколко по-здрави. На изхода ме пресрещна една градинарка с поднос цветя в ръка.
— Ти ли си човекът на лорд Златен? — попита ме и когато кимнах, ми направи знак да спра и сложи на подноса букет и малка китка ухаещи бели пъпки. — За негова светлост — обясни ненужно и забърза по пътя си.
Изкачих стъпалата към покоите на лорд Златен, почуках и влязох. Вратата на спалнята му беше затворена, но той се появи напълно облечен още преди да съм приключил с подреждането на масата. Блестящата му коса бе вчесана назад и вързана на тила със синя копринена лента. През ръката си бе преметнал син жакет. Носеше бяла копринена риза с дантели на гърдите и сини панталони, с един нюанс по-тъмни от жакета. Със златната му коса и кехлибарените очи ефектът бе като от лятно небе. Усмихна ми се топло.
— Радвам се да видя, че си разбрал, че задълженията ти изискват да ставаш рано, Том Беджърлок. Остава и вкусът ти към облеклото да е така буден.
Поклоних му се чинно и дръпнах стола, за да се настани. Говорех тихо и непринудено, по-скоро като приятел, отколкото в ролята си на негов слуга.
— Истината е, че не съм лягал. Хеп се върна чак преди зазоряване. А на връщане се натъкнах на неколцина Петнисти, които ме забавиха още мъничко.
Усмивката му се стопи. Не седна на стола, а ме хвана за китката.
— Ранен ли си? — попита настойчиво.
— Не — уверих го и направих знак към масата. Той седна с неохота. Пристъпих към масата и отворих блюдата. — Не това бе намерението им. Искаха само да ми покажат, че знаят кой съм и къде живея и че владея Осезанието. А също и че вълкът ми е мъртъв.
С усилие произнесох последните думи. Сякаш можех да живея с тази истина, стига да не я изказвам на глас. Закашлях се и припряно взех цветята. Подадох му китката и промърморих:
— Ще ги остава до леглото.
— Благодаря — отвърна той също така приглушено.
Намерих ваза в стаята му. Явно градинарката бе по-осведомена от мен за тънките вкусове на лорд Златен. Сипах вода от умивалника и сложих букета на малката масичка до леглото. Когато се върнах, Шутът вече бе облякъл синия жакет, бялата китка бе закрепена на гърдите му.
— Трябва при първа възможност да говоря със Сенч — казах, докато му наливах чая. — Но не мога просто да заблъскам по вратата му.