От известно време мама не беше добре и ядеше много по-малко, а ние се плашим най-много, когато на някой не му е вкусно яденето. И тогава си спомних, че веднъж по време на една ваканция бях донесъл на милата си майчица един буркан солени дребни рибки от Тивъртън. А мама беше казала, че през целия си живот не е яла по-вкусно нещо. Дали го каза, за да ме похвали, или наистина мислеше така, не съм сигурен, въпреки че ми се ще да вярвам във второто. Във всеки случай твърдо реших сега да уловя от тези рибки и да ги осоля по същия начин само и само да я накарам да хапне нещичко.
И така, в деня на Свети Валентин4 през 1675 или трябва да е било 1676 година излязох от старата ни къща малко преди пладне, без да кажа никому нито дума. Не помолих Ани да дойде с мен, тъй като водата беше много студена. Зимата беше продължила дълго и тук-таме по склоновете все още се белееше сняг. Но пролетта също беше дошла и въпреки че засега трудно се забелязваше, просто я усещахме във въздуха.
Никога няма да забравя този ден и колко ужасно студена беше водата — защото си бях събул обувките и чорапите и ги бях закачил в една торба на врата си. Палтото си бях оставил в къщи, а ръкавите на ризата си запретнах чак до раменете. Между другото този вид рибки не се ловят нито с кукичка, нито е мрежа. Можеш да ги хванеш само с помощта на остра вилица, здраво завързана за края на някоя пръчка. И така, с парче хляб в джоба и вилица в ръка нагазих във водата, като се опитвах да си мисля, че е топла. Изминах повече от миля надолу по течението на Лин и почти не остана необърнат камък, защото познавах нрава на тези рибки и знаех къде се крият, но не улових нито една.
Продължавах да вървя все по-надолу, като от време на време излизах от водата, за да разтривам краката си. Бях изминал някъде около две мили, когато изведнъж се озовах на някакво открито място с ливади от двете страни и там видях друг поток, който се вливаше в Лин. На това място спрях, защото водата беше ужасно студена и пръстите на краката ме боляха. И така, излязох от реката и започнах да тичам, за да се стопля, и тогава почувствувах, че съм гладен. Седях, предъвквах кора от сладкия черен хляб на Бети и парче студен бекон и си мислех какъв срам е, че сега трябва да се върна и да кажа на Ани, че няма риба; но, от друга страна, беше ме страх да тръгна нагоре по Баджуърти, след като знаех такива неща за разбойниците от рода Дун.
Колкото повече ядях обаче, толкова повече смелостта ми се възвръщаше и си спомних как татко стотици пъти ми беше казвал никога да не се държа като страхливец. А след като отново се позатоплих, засрамих се от страха, който бях изпитал и си помислих: „Ако татко сега ме гледа, ще види, че изпълнявам заръките му.“ След това отново закачих торбата на врата си и запретнах крачоли високо над коленете, понеже предполагах, че ще е по-дълбоко. После пресякох Лин и навлязох в Баджуърти, като се движех в тъмен свод от клонаци. Установих, че тук не е така каменисто, както в Лин, а и от време на време слънцето се провираше през надвисналите над главата ми клони.
И въпреки че понякога се стрясках от тъмните дълбоки места, открих много от рибките, които търсех, пъстърва и разни други видове. Затова, ако някога сте били за риба, няма да се учудите, като ви кажа, че продължавах да вървя напред, забравил всякаква опасност; не забелязвах как лети времето и виках всеки път, когато хванех някоя по-едра риба.
Но на виковете ми отговаряше само ехото или уплашено изхвърчаше птичка. Дърветата се сгъстяваха все повече и повече, а покривът от клони над главата ми ставаше все по-тъмен, докато взех да си мисля, че тук рибите имат добра възможност да ме изядат, вместо аз тях.
Слънцето все по-бързо се спускаше зад кафявите върхове на хълмовете и с всеки изминат миг водата ставаше все по-студена и по-студена. Вече бях готов да се разплача, когато изведнъж храстите се разтвориха и аз се озовах пред голям тъмен вир, побелял от пяна по краищата.
Въпреки че бях добър плувец и дълбоката вода никога не ме е плашила, не изпитвах никакво желание да вляза в този голям вир, особено както бях изморен и измръзнал, макар че бях мокър само до кръста, без да смятаме ръцете и раменете. Само видът на тази черна яма беше достатъчен, за да не се гмурне човек в нея дори и в горещ летен ден, когато водата е огряна от слънцето — ако там изобщо проникваше слънце. А сега само потреперах и се дръпнах назад, особено когато забелязах как нишките от бяла пяна непрекъснато кръжаха по краищата, а центърът оставаше неподвижен.
Скоро обаче открих причината за това движение на водата и за постоянното бучене, което ме беше озадачало. Пропълзях покрай едната страна на вира и се озовах в основата на водопад. Беше дълга струя вода, гладка като стъкло, която се спускаше по стръмна канара с височина сто ярда, че и повече. Улеят, по който течеше водата, беше широк един клафтер5, с отвесни каменни стени от двете страни.
4
Св. Валентин — светец на католическата църква. Празнува се на 14 февруари като ден на влюбените. Б. пр.