Когато се надигнах и седнах, все още стиснал вилицата в едната си ръка, тя запляска с ръце и затанцува зад гърба ми, а после мина от другата ми страна, като че ли бях някаква голяма играчка. Боях се да й заговоря, тъй като се срамувах от диалекта си и си мислех, че вече няма да ме харесва.
— Как се казваш? — каза тя, като че ли имаше пълното право да ме пита. — И как си дошъл тук, и какви са тези мокри неща в торбата?
— Не ги пипай. Това са рибки за майка ми, но ще ти дам малко, ако искаш.
— Боже господи, какво толкова ценно има в тях! Та това е най-обикновена риба. Но как ти кървят краката! О, трябва да ти ги превържа. И нямаш нито обувки, нито чорапи! Много ли е бедна майка ти, нещастно момче?
— Не — казах, раздразнен от думите й. — Достатъчно сме богати, за да купим, ако искаме, цялата тази голяма ливада. А обувките и чорапите ми са тук.
— Но те също са съвсем мокри. О, моля те, нека ти превържа раните на краката. Ще го направя много внимателно.
— А, това не е толкова важно. Като се прибера у дома, ще ги намажа с гъша мас. Но защо ме гледаш така? За пръв път виждам човек като теб. Казвам се Джон Рид. А ти?
— Лорна Дун — тихо отвърна тя, като че ли се боеше от името си и така сведе глава, че виждах само челото и миглите й. — Името ми е Лорна Дун. Мислех, че знаеш това.
Тогава се изправих, хванах я за ръката и се опитах да я накарам да ме погледне, но тя само се извърна настрани. И макар че беше толкова млада и невинна, чувствуваше се виновна заради името си. Въпреки това обаче не можех да не я погледна с нежност, когато червенината й премина в сълзи, а сълзите в дълго, тихо ридание.
— Не плачи — казах й. — Сигурен съм, че ти никога и никому не си сторила нищо лошо. Ще ти дам всичката си риба, Лорна, а за мама ще наловя друга. Само не ми се сърди.
Тя обви шията ми с малките си меки ръчички и все още хлипайки, ме погледна толкова тъжно, че просто не можех да не я целуна. Много странно нещо, като се замисли човек, защото мразех целувките точно толкова, колкото всяко друго честно момче. Но видът й ми доставяше такава наслада, каквато изпитвах само от най-нежните пролетни цветя.
Тя обаче не ме насърчи, както би направила майка ми на нейно място. Дори избърса устните си, извърна се и приглади роклята си, като че ли си бях позволил някаква волност. Тогава почувствувах как пламват бузите ми. Стоях, забил поглед в краката си, и съжалявах за стореното. Въпреки че съвсем не беше надменно дете (поне по лицето и държанието й не си личеше), знаех, че по произход стои далеч над мен. От едната страна бях аз, син на фермер, и самият до мозъка на костите си фермер, а от другата — тя, родена дама и напълно съзнавайки го облечена от хора с вкус, които се гордееха с красотата й и се възползуваха от нея. И въпреки че косата й се беше разпиляла, роклята й беше достойна за кралица, а когато ме гледаше, просто не можех да откъсна поглед от очите и.
Като забеляза как я гледах и особено след като я бях целунал, въпреки че беше толкова малка, около осемгодишна, тя свенливо се обърна към потока и заби очи във водата, като потриваше единия си крак о другия.
От своя страна, недоволен от държанието й, аз засъбирах нещата си да см ходя, като вдигах много шум, за да й дам да разбере, че си тръгвам. Тя обаче не ме повика — нещо, което бях сигурен, че ще направи. Освен това знаех, че да тръгна натам, откъдето бях дошъл, за мен означаваше почти сигурна смърт, а и сега вече надолу по водната пързалка цареше нощна тъмнина. Затова отново се върнах назад, приближих се до нея и я повиках:
— Лорна!
— О, мислех, че си си отишъл — каза тя. — Защо изобщо дойде тук? Знаеш ли какво ще ни направят, ако те намерят с мен?
— Най-вероятно здравата ще ни набият. Или поне мен. Теб никога не биха те набили.
— Не. Ще ни убият и двамата и ще ни заровят тук, до водата. Тя често ми казва, че това сигурно ще ми се случи.
— Но за какво ще ме убиват?
— Защото си открил пътя до тук. А сега, моля те, върви си, о, моля те, върви си! Моментално ще убият и двама ни. Да, много ми харесваш (как жадувах да ми го каже), много, наистина много, и ако искаш, ще ти викам Джон, само, моля те, иди си сега, Джон. А когато краката ти оздравеят, би могъл да дойдеш и да ми съобщиш как са.
— Но, Лорна, казвам ти, действително много те харесвам, почти колкото Ани и сто пъти повече от Лизи. И никога не съм виждал човек като тебе, затова утре трябва да дойда отново тук, а и ти също. Ще ти донеса много неща — все още има малко ябълки и съм уловил една птичка само с едно счупено краче, и на кучето ни току-що му се родиха кутренца…