— О, боже, те няма да ми разрешат да си имам кученце. В цялата долина няма нито едно. Казват, че кучетата били толкова шумни животни…
— Само дай да ти подържа ръцете… колко са мънички, Лорна! И ще ти донеса най-хубавото кутренце. Чакай да ти покажа колко е голямо.
— Ш-ш-шшт! — прошепна Лорна изведнъж. Откъм долината се разнесе вик, при който сърцето ми се преобърна, а на нейното лице се изписа ужас. Тя се обърна към мен и ме погледна така жално, че веднага реших — ще я спася или ще умра с нея. Как ми се щеше пушката ми да е тук.
Момиченцето като че взе малко от смелостта ми и приближи бузката си съвсем близо до моята.
— Ела с мен надолу по водопада. Лесно мога да те пренеса, а мама ще се грижи за теб.
— Не, не — извика тя, докато я вземах на ръце. — Ще ти кажа какво да направиш. Те търсят само мен. Виждаш ли онази дупка, онази дупка ей там?
Сочеше ми към една дупка в скалите оттатък ливадата, на около петдесетина ярда от нас. Във вечерната здрачевина едва успях да я забележа.
— Да, виждам я, но те ще ме открият, когато минавам през тревата, за да стигна до там.
— Слушай, слушай — тя една говореше, — като се изкачиш нагоре до нея, на върха има пътека, която ще те изведе оттук. Ще ме убият, ако разберат, че съм ти казала. О, ето ги, идват. Вече ги виждам.
Детето пребледня като платно, обърна се към водата, после към мен и накрая се разхълца: „Божичко, ами сега!“ После зарида на глас. Дръпнах я зад едни храсти близо до водата. Тук не можеха да ни забележат от височината, на която се намираха. Макар че бързах успях да си взема вилицата и торбата с рибата.
Скрити в това гнездо до водата, видяхме около дузина свирепи мъже, които се спускаха от двете страни на реката, но не носеха никакви пушки, а изглеждаха весели и безгрижни, като че ли бяха станали от вечеря.
— Кралице, кралице! — ту тук, ту там се провикваха те от време, на време. — Къде, по дяволите, е изчезнала нашата малка кралица?
— Винаги ме наричат така и като порасна, ще им стана кралица — прошепна Лорна в ухото ми, опряла меката си буза до моята груба буза, а сърчицето й биеше съвсем близо до моето. — О, пресичат реката там при онзи дънер. Сега сигурно ще ни забележат.
— Чакай — казах аз. — Вече знам какво трябва да направим. Аз ще се скрия във водата, а ти ще се престориш на заспала.
— Да, да, хей там на тревата — съгласи се Лорна. — Но ти съвсем ще замръзнеш!
Сети се какво да направи още преди да успея да и го кажа. А време за губене нямаше.
— Разбери, никога повече не бива да идваш тук — прошепна Лорна през рамо, докато изпълзяваше от храстите. — Само аз идвам понякога… О, ето ги!
Без да смея дори да се огледам, пъхнах се във водата и скрих главата си между два големи камъка. Над хълмовете здрачът се сгъстяваше и бяла мъглица се беше разстлала над реката, но от улея, в който лежах, можех да виждам всяко клонче и храстче ясно като на картина, затова ми се струваше, че мъжете скоро ще ме открият. През цялото това време разбойниците викаха и ругаеха, и вдигаха такава врява, че околните скали кънтяха от гласовете им. Сърцето ми се беше свило от страх. Бях се отчаял съвсем, докато не зърнах Лорна, легнала до една скала на около тридесет-четиридесет ярда от мен. Беше красиво разперила роклята си и разпиляла косата си върху лицето. Преструваше се на дълбоко заспала.
Скоро един от големите груби мъже излезе зад завоя и я забеляза. Спря се да я погледа за миг, преди да я грабне на ръце. После така я целуна, че й аз го чух, и само ако си бях донесъл пушката, щях да се опитам да го застрелям.
— Ето я нашата кралица! Ето я кралицата, щерката на вожда! — извика той на другарите си. — Сега всички се връщайте при пиенето си. Аз я намерих и никой друг няма да пипне детето.
После настани красивата й фигурка върху широкото си рамо, хвана малките и крачета в огромната си ръка и тържествено потегли обратно. Всичко това така ме ядоса, че скочих на крака и сигурно някои от мъжете щяха да ме видят, ако не бързаха да се върнат при каните с вино. Докато я отнасяха нагоре по ливадата, малката Лорна се обърна и ми помаха в мрака. Аз също й помахах в отговор.
Беше си отишло моето малко мило момиченце и когато страхът ми се уталожи, закопнях да я видя отново. Но нямах повече време да мисля за това, ако изобщо се надявах някога да вечерям.
Пропълзях в един храст, за да се стопля, и заразтривах вкочанелите си крака. А когато притъмня, разбрах, че това е мигът, в който трябва да се измъкна.
Затова, след като изцедих водата от панталоните си, успях да пропълзя от брега до канарата, която Лорна ми беше показала. Открих дупката и се напъхах в нея, като се надявах, че няма да ме застрелят. Вътре забелязах груби стъпала, издълбани в скалата. Те обаче бяха толкова тесни и така отдалечени едно от друго, а скалата така стръмна, че откритието не ме окуражи много. Като забивах нокти в камъка, успях да достигна първото стъпало, а от него, с помощта на хубавата ми пръчка, да скоча на второто. Третото обаче беше най-високо и бях загубил всякаква надежда, че ще го достигна, когато в здрачевината забелязах, че над него виси въже. Някак си съумях да докопам края му и така, стъпка по стъпка, се изкачих до върха на канарата. Как съм намерил пътя до къщи през Баджуъртската гора, сега вече не си спомням. Несъмнено тази вечер заслужавах голям пердах след всички глупости, които бях направил, а и бях съсипал чифт хубави вълнени панталони.