Когато се прибрах, всички мъже бяха насядали около бялата маса, а майка ми, Ани и Лизи стояха наоколо и ги подканяха да започват с изключение всъщност на мама, която стоеше на прага), а до огнището Бети гълчеше, готвеше и опитваше гозбите, всички едновременно. Надникнах през вратата и почти бях решил да остана навън като куче, защото много добре знаех какво ме очаква, но като видях как мама непрекъснато се оглежда, и при вида и миризмата на надениците, които се зачервяваха на огъня, не можах да устоя.
Всички искаха да узнаят къде съм бил цял ден и цяла вечер, но не им казах нито дума. Най-много ме тормозеше Бети. Държах езика зад зъбите си и се нахраних с прекрасен апетит, а след вечеря почти ги подлудих със загадъчните си усмивки. И наистина, можех да им кажа сума неща, както на един-два пъти им загатнах. Горката стара Бети и нашата малка Лизи бяха толкова любопитни да разберат къде съм бил, че от смях замалко не паднах в огнището.
След този ден, изпълнен с приключения, започнах да се упражнявам в стрелба по-сериозно от преди. Не че съм се надявал някога да изпозастрелям рода Дун един по един или пък изобщо съм го желаел, защото по природа не съм отмъстителен, но някак си, струваше ми се, че съм длъжен да овладея пушката като нещо, с което трябва да си служа с лекота.
Вече можех доста точно да умервам вратата на хамбара с испанската пушка, а дори и с широкоцевката на Джон Фрай, без никъде да ги подпирам, и започнах да си мечтая за по-хубава пушка, която да не вдига такъв шум и да е по-точна. Но дойде време за стригане на овцете, после настъпи сенокос, а след това и жътва. След това трябваше да се изравят коренитее, наречени „батата“6 (ново, но много хубаво нещо за наший край), да се прави сайдер и всички останали приготовления за идващата зима.
Почти не разбрах кога мина годината. Само знаех, че по цял ден бях навън — или работех във фермата, или ловях риба, стрелях или яздех след някой загубен кон или крава, или бях на морския бряг.
Страхът, който изживях онази вечер в Долината на Дун, ме държа доста дълго и затова много внимавах да не ходя из по-отдалечените ниви и гори на нашата ферма, без Джон Фрай да ме придружава. Постепенно му разказах всичко, което ми се беше случило през онзи ден, освен за Лорна, за която някакъв свян ме възпираше да говоря, Не че не мислех за нея или пък не изпитвах много често желание да я видя отново, но, от друга страна, аз все още бях малко момче и съответно склонен да презирам момичетата като неспособни да вършат нищо друго, освен да правят това, което им се нареди. И когато бях с други момчета, ние точно така и говорехме за тях — като за по-низши същества, способни само да ни изпълняват поръчки.
И въпреки всичко истината беше, че сестра ми Ани означаваше за мен много повече от всички момчета в енорията, взети заедно, въпреки че по онова време не мислех така и ако някой ми го кажеше, щях да му се изсмея. Ани имаше приятно лице и вежливи обноски, почти като на дама, както казваха някои хора, но не си придаваше никаква важност. Страните й бяха свежи и розови, очите — сини като пролетно небе, а стойката — права като на ябълкова фиданка. Човек просто не можеше да не й се усмихне. По-късно, когато порасна, тя се превърна в много хубава девойка. Беше стройна, с дълга шия и красиви бели рамене под светлия облак на къдравите й кестеняви коси. Но по онова време не беше нищо особено в сравнение с хубостта на Лорна Дун.
IX глава
ТОМ ФАГЪС
В една ноемврийска вечер (когато бях на петнайсет години и ръстът ми далеч надвишаваше силите ми, и когато бяха паднали големи дъждове и водата в Лин се беше покачила с няколко фута) патиците в двора изведнъж ужасно се разкрякаха. Ние с Ани изскочихме да видим какво става. Имаше тринайсет патици — десет снежнобели и три кафяви на черти — и всички крякаха силно и тичаха в кръг наоколо. Веднага разбрах, че в патешкото царство се беше случила някаква беда. Ани също го разбра, но по-бързо от мен, защото вече ги беше преброила. Бяха само тринайсет, а тя знаеше, че трябва да са четиринайсет.