И така, започнахме да търсим, Докато стигнахме отсрещната страна на двора, където два големи ясена растяха на брега на нашия поток. На това място имаше нещо като ограда или рамка, сложена напреки на течението, за да не могат кравите ни да влизат в ливадите на фермера Сноу. Това нещо висеше на вериги, закрепени за един пън, и сега силно скрибуцаше, подмятано напред-назад от течението. И там, заклещен между пръчките на рамката, които сега се скриваха под водата, беше нашият стар бял паток, баща на всички останали патици. Течението го подмяташе нагоре-надолу и той силно крякаше. Тишина настъпваше само когато рамката го завличаше под водата.
В първия миг не можех да не се изсмея, защото смелият стар паток беше толкова смешен и така силно крякаше, но Ани плачеше и кършеше ръце, че не може да помогне на нещастното животно. Вече бях готов да се хвърля във водата, въпреки че видът на кафявия порой никак не ми харесваше, но се надявах да се задържа за преградата, когато изведнъж иззад плета от другата страна на потока се появи един конник. Краката на коня му бяха във водата.
— Хей, ти там! — извика той. — Върни се назад, момче! Пороят ще те завлече като сламка. Остави аз да свърша тази работа. Нищо няма да ми струва.
След тези думи той се наведе надолу и заговори на коня си — кобила с тъмночервен косъм, младо и много красиво животно. Тя сведе глава, като че ли искаше да му каже, че работата хич не й харесва, но ще го направи заради него. После навлезе във водата, наострила уши, като стъпваше много внимателно. С натиск на коляното си обаче той я караше да върви право напред в разпенения поток. Когато течението стана по-силно, тя погледна мъжа на гърба си, но той й каза да продължи. Кобилата смело напредваше и водата се плискаше по гърба и, докато един внезапен тласък на течението не я повлече надолу. Тя веднага заудря по дъното с предните си крака, а ездачът, бърз като светкавица, се наведе силно напред и сграбчи патока в лявата си ръка. В следващия миг и тримата се носеха по течението, ездачът легнал ничком върху гърба на коня.
Излязоха на брега на около тридесет-четиридесет ярда по-надолу в задната ни градина, там, където садяхме зимното зеле. Ние с Ани хукнахме да му благодарим, но той не ни отвърна, докато не поговори с кобилата си, като че ли й обясняваше цялата работа.
— Мила, знам, че можеше да го прескочиш — каза и я погали по главата, защото вече беше скочил на земята и все още стискаше патока под мишница. — Но, Уини, скъпа, имах сериозни причини, за да те накарам да влезеш във водата.
Животното нежно му отговори с меките си очи, обично го подуши и те се разбраха. После той пусна патока да стъпи на краката си и го загледа как пляска с криле и изтръсква водата от перата си. След това патокът хукна към двора, където го очакваше семейството му. Когато си направи целия този труд и видя и края на приключението, господинът се обърна към нас с приятна усмивка на лицето, като че ли се забавляваше от собствената си постъпка. Приближихме се и го разгледахме.
Беше доста нисък, някъде около ръста на Джон Фрай или може би малко по-висок, но много як, което всеки можеше да отгатне по походката му, въпреки че краката му бяха изкривени от постоянна езда и имаше вид на човек, който като че ли живее на седлото. В момчешките ми очи той ми се видя много стар, след като беше над двайсет години и с брада, въпреки че тогава нямаше повече от двайсет и четири, със свежо и розово лице, и проницателни сини очи. Държеше се така весело и небрежно, като че ли на този свят нямаше нищо сериозно.
— Хей, малките, какво зяпате? — каза той, като докосна хубавата Ани под брадичката, а мен критично огледа от главата до петите.
— Кобилата ви — безстрашно отговорих аз. Бях вече доста високо момче. — Никога не съм виждал такава красавица, сър. Ще ми разрешите ли да я пояздя?
— Мислиш ли, че ще можеш да я яздиш, момче? Тя не търпи никой друг освен мен. Никога не ще можеш да я яздиш. Не искам да те убие.
— Аз ли няма да мога! — извиках с презрение, защото тя изглеждаше толкова кротка и добра. — Досега не е имало кон в Ексмур, с който да не мога да се справя за половин час. Само че никога не яздя със седло. Махнете това кожено нещо от нея!
Той ме гледаше, застанал с ръце в джобовете, и само леко си подсвиркваше. Ани ме сграбчи в двете си ръце, което направо ме вбеси, а той само се смееше и одобряваше действията й. Но най-лошо беше, че не казваше нищо.