— Ани, махни се, чуваш ли? За глупак ли ме мислите, сър? Само ми имайте доверие, аз няма да я пресилвам.
— Вярвам, че това е истина, момчето ми. По-вероятно е тя да те пресили. Но след толкова много дъжд земята е мека за падане. Само че ми е жал за зелките на майка ти, затова нека да отидем в двора, млади човече. А и на сламата ще ти бъде по-меко. В края на краищата и гордостта трябва да пада. Аз, момче, съм братовчед на майка ти и съм дошъл да я навестя. Името ми е Том Фагъс, както всеки знае, а това тук е моята млада кобила Уини.
Какъв глупак бях, да не се сетя веднага! Том Фагъс, известният разбойник, с младата си породиста дореста кобила! Славата й беше голяма почти колкото на господаря й. Сега вече десет пъти по-силно закопнях да я пояздя, въпреки че изпитвах и мъничко страх. Не че се боях кобилата да не ми направи нещо, но струваше ми се прекалено висока чест аз да седя върху нея. Особено след като хората мълвяха, че в крайна сметка това не било кобила, а магьосница.
Мистър Фагъс й намигна и тя послушно тръгна след него — блестящо младо същество, което преливаше от енергия и все пак се подчиняваше на по-силния, който с любовта си можеше да я накара да направи всичко.
— Все още си сигурен, че искаш да я яздиш, нали? — Том Фагъс се спря. Кобилата също спря и двамата ме изгледаха.
— Може ли да скача, сър? От тази страна на потока има едно хубаво място за прескачане.
Мистър Фагъс се изсмя много тихо, обърнат към Уини, за да може и тя да се посмее. А тя от своя страна като че ли знаеше точно за какво се смее той.
— Искаш да кажеш хубаво място за падане, момчето ми — поправи ме Фагъс, като все още се смееше. — Е, както и да е, нищо няма да ти се случи. Роднина съм на семейството ти и знам от какво са направени главите ви.
— Нека да се кача! — ядосах се аз, без да мога да определя по каква причина, защото имаше толкова много. — Свалете седлото. Ще се опитам да не й стискам много ребрата, освен ако не ми изиграе някой номер.
Тогава и мистър Фагъс се ядоса от горделивите ми думи. Междувременно Джон Фрай и половин дузина от другите ни работници бяха изтичали навън и ни наобиколиха. Том Фагъс ги изгледа сърдито. Сега вече не изпитваше никакво състрадание към мен. Репутацията на неговата кобила беше изложена на риск, а какво беше моят живот в сравнение с нея? Поради собствената си глупост щях да участвувам в един странен дуел, въпреки че краката ми все още не бяха достатъчно силни, а ръцете ми бяха меки и слаби.
Може би и на него му минаваха подобни мисли, въпреки че го беше яд на мене, защото отиде и заговори на Уини, която вече едва се сдържаше: „Недей много силно, скъпа. Само леко го хвърли в сламата. Това ще му е съвсем достатъчно.“ После свали седлото и в следващия миг аз бях на гърба и.
Отначало кобилата тръгна толкова полека и държеше ушите си така добродушно изправени, като че ли се радваше от лекия товар на гърба си. Затова си помислих, че тя усеща, че съм лош ездач, и се страхува да не ми изиграе някой номер.
— Дий! — извиках аз, тъй като сега вече всички мъже бяха излезли да ни гледат, защото беше време да започваме. — Хайде, дий и покажи за какво те бива!
Притиснах с пети ребрата й, а един от мъжете метна шапката си във въздуха. Силните предни крака на Уини бяха опнати като пружини. Тя само чакаше сигнала. Тогава господарят й изсвири остро и силно. Изведнъж почувствувах как се издига тялото й и как се движат задните й крака, и разбрах, че много ще се измъча с нея. Но връщане назад нямаше. Трябваше да се справя някак.
Отначало тя се изправи на задните си крака и ме зашиба с гривата по носа, докато от него потече повече кръв, отколкото по време на боя ми с Робин Снел. После закопа предните дълбоко в сламата, а задните полетяха някъде към небето. А когато и след това разбра, че все още съм на гърба й, полетя с мен така бързо, както никога преди, а струва ми се, и след това не ми се е случвало да се движа. Носеше се право срещу зида.
— О, Джек, скачай долу! — чух как изпищя Ани и точно когато мислех, че ще се премажем в стената, умното животно светкавично се изви и остърга в нея лявото ми коляно.
— Ах, дяволе! — извиках, тъй като панталоните ми се скъсаха, а и за по-дълги думи не ми стигаше дъхът. — Ако ме убиеш, ще умреш с мен.
Но тя вече беше прескочила портата на двора; после прелетя направо през живия плат и се понесе към ливадите, а аз се сниших на врата й и съжалявах, че изобщо съм се родил. Чувствувах как земята се втурва под нас и дишах все по-бързо и по-бързо.
През цялото време се държах, вкопал нокти във врата й и забил крака в хълбоците й, и се гордеех, че съм се задържал толкова дълго, макар да бях сигурен, че накрая ще бъда победен. Клоните така силно ме шибаха през лицето и гърбът така ужасно ме болеше, че вече копнеех да се предам, да легна, където съм, и да умра. Но в този миг откъм хълма близо до къщата долетя силно и остро изсвирване и кобилата се закова като простреляна. А после се понесе обратно със скоростта на лястовица и точно толкова плавно и безшумно. Никога не бях и сънувал, че нещо може да се движи толкова изящно, свободно и грациозно, но и бързо като пролетна светкавица. Отново седнах изправен, но така се бях изтощил, че когато тя прелетя като птичка над портата, тупнах в сламата.