— Хайде, Джек — каза едно от момчетата, — Робин те удари и ти го удари, нали така?
— Изплати дълговете си, преди да си заминеш — обади се един от по-големите и се приближи към мен. — Рид, длъжен си да свършиш всичко докрай.
— Бий се заради съучениците си! — извика един дребосък в ухото ми. Умно момче, което беше начело на нашия клас.
Всички искаха да се бия, въпреки че аз нямах никакво желание, и тъй като не бях от най-досетливите, гледах ту тоя, ту оня и не знаех какво да правя. Не че ме беше страх. Вече три години бях в училище „Блъндел“ и докато ме опознаят момчетата, се биех през цялото време, поне веднъж всяка седмица. Просто буцата тежеше в гърдите ми.
— Не — казах — сега няма да се бия с теб, Робин Сиел. Но почакан, докато се върна отново.
— Тогава ти си страхливец, Джон Рид — извикаха половин дузина момчета.
Аз обаче не им обърнах никакво внимание, а гледах Джон Фрай и коня му Смайлър, и моето пони Пеги. И през цялото време Джон Фрай ме гледаше ту в очите, ту в стиснатия юмрук.
— Да се бия ли, Джон? — попитах накрая. — Ако не беше дошъл, щях да се бия.
— Мисля, че е по-добре да се биеш, Джан — прошепна той между пречките на вратата. — Предстоят ти много битки. Най-добре е да започнеш още отсега. Ще ме пусне ли господинът вътре, за да се погрижа борбата да е честна, момчето ми?
Междувременно новината, че ще има бой, беше стигнала до по-големите и шест-седем от тях излязоха тичешком. Освен това сега, в присъствието на Джон Фрай, чувствувах известна отговорност да защитя мъжката чест на семейство Рид и името на Ексмур.
До този миг никога не ме бяха побеждавали, въпреки че през трите години в училище се бях бил над шестдесет пъти. Успехът ми се дължеше отчасти на физическата ми сила и отчасти на това, че никога не знаех кога са ме били достатъчно. Сега обаче имаше вероятност да загубя, защото мисълта ми не беше в предстоящата битка и Робин Снел беше по-голям от всяко друго момче, с което се бях бил дотогава.
Никога не бях казвал на майка си за тези чести сбивания, защото имаше много меко сърце, нито пък на баща си, защото се страхувах да не ме набие. Ето защо Джон Фрай си мислеше, че сега ще ми е за първи път. И когато го пуснаха да влезе, той се приближи към мен със сълзи на очи и каза: „Недей, Джан, недей“. Аз обаче му отговорих, че сега вече е твърде късно да се измъквам.
Мястото, където трябваше да се бием, не беше много голямо, но все пак достатъчно за такова нещо. По-големите момчета стояха в кръг, тъй като те бяха привилегированите, а на малките се разрешаваше да лежат по корем на земята и да гледат между краката им.
Чудех се какво ли изпитва Робин Снел. Най-вероятно нищо, защото той беше винаги готов да се сбие с някого. Аз обаче почувствувах как се разтуптя сърцето ми, когато момчетата се приближиха, за да ми помогнат да се съблека, и страхувайки се да не бъда победен, задухах в свитите си юмруци. После съблякох кожения си жакет и го сложих върху шапката си, а отгоре метнах жилетката. Едно момче гордо се зае да ги пази и още си спомням как ме погледна. А после към мен се приближи Робин Снел, спря се и ме загледа. Затанцува наоколо така, че всичко се залюля пред очите ми. На всичкото отгоре беше и няколко инча по-висок. Но аз все още си мислех за Джон и защо беше дошъл, и не исках да започвам.
— Хайде, подайте си ръце — извика едно голямо момче, което подскачаше от радост. — Подайте си ръце, дяволчета, и не губете смелост.
Робин ме хвана за ръката и като ме гледаше пренебрежително, ме удари в лицето.
— Какво правиш, момче? — извика Джон Фрай. — Върни му го, Джан! А така, браво на нашия Джан!
Защото бях нанесъл на Робин удар с всичката сила на дясната си ръка. И започна истинският бой, и момчетата, които ни гледаха, бяха доволни. Не можех да доловя виковете им, тъй като ударите се сипе-, ха върху ми като градушка, но не беше голяма загуба, защото Джон Фрай ми каза после, че са псували като мъже. Всичко, което знам, е, че когато след края на първия рунд, тежко дишайки, отидох в ъгъла си, изпитвах голямо желание да се предам.
— Ринг свободен — извика един от големите, преди да съм си поел дъх, когато с удоволствие бих си починал още малко върху коляното на момчето, което ме държеше.
— Ринг свободен — извика друг. — Ако докато преброим до три не си станал, ти си страхливец и трябва да отидеш при жените.