Но въпреки че мистър Фагъс беше толкова умен, щедър и известен, не можех да разбера дали се гордеехме с него като наш роднина, или бяхме склонни да се срамуваме. Но като че ли всичко зависеше от хората, с които бяхме. С момчетата например ужасно се гордеех да говоря за него като за „братовчед ми Том“. Но пред богатите ни съседи, пред съдията или пред по-заможните търговци от Порлок, с една дума, пред хора, които се страхуваха да не загубят имуществото си, не обичахме да показваме роднинските си връзки със славния разбойник. А истината беше тази, че го съжалявах, макар да го обвинявах.
По професия Том бил ковач в град Нортмолтън в Девъншир, сурова местност в покрайнините на Ексмур. Можел да чете и пише, имал земя на стойност, сто лири, и двеста овце. И тъй като останал сирак (с всичко това, за което трябвало да се грижи), рано започнал да работи и се прочул с умението да подковава коне. Дори спечелил златен медал за работата си, но хората навсякъде са завистливи и неговите съперници никога не могли да му го простят. И така станало, че тъкмо търговията му се разраснала и любимата му била готова да се омъжи за него, когато някакъв богат благородник от околността го въвлякъл в съдебен процес, в резултат на което нещастният Том бил напълно разорен.
Стопанството му и всичката му стока били разпродадени. Взели му дори и ковачницата. Преди да заловят и него, той оседлал коня си и избягал в къщата на любимата си. Но когато пристигнал, баща й му показал вратата, защото мълвата за разорението му била пристигнала преди него, а бащата на момичето бил заможен гражданин и член на градския съвет.
Всичко това било голям удар за Том и така тежко му се отразило, че той си казал (както би направил и много по-добър човек на негово място): „Хората са като глутница вълци. Ще се отнасям с тях така, както и те се отнесоха с мен.“
Известно време добре преживявал по пътищата и името му се прочуло навсякъде. Практикувал занаята си денем и нощем и неуморно работел с трите си коня, докато си изградил добра репутация. След това вече имал време да спира по хановете и да се забавлява (а той много обичаше компаниите), бил щедър с парите си и черпел приятелите си с най-хубавите неща, които ханът можел да предложи.
Сега обаче мистър Фагъс държеше само един кон, за да не му ги откраднат властите, и това беше младата кобила Уини. И като добавя, че досега не беше отнел нито един човешки живот, че никога не беше ограбил бедняк или обидил жена, че беше много щедър към църквата и голям патриот, че винаги беше веселяк и оптимист, мисля, че съм казал достатъчно, за да бъда справедлив и да покажа защо беше толкова популярен. Всички проклинаха разбойниците Дун, но всеки обичаше мистър Фагъс — стига да не го беше ограбил — и много бедни и болни мъже и жени му бяха благодарни за нечии чужди пари, а конярчетата по хановете го боготворяха.
Доста надълго разказах историята на Том Фагъс, за да бъде разбран правилно характера му и да не падне никаква сянка върху името му. Той беше мой братовчед и любим на моята… но засега ще оставя тази тъжна история.
Около три месеца по-късно, в ранна пролет, той отново дойде да ни види и ми донесе красива нова пушка. Мама обаче не му разреши да ми я даде, докато не й се закле, че честно я е купил. И без съмнение точно това беше направил, доколкото е честно да купуваш с откраднати пари. После ме научи да яздя прекрасната Уини, която беше пораснала от последния път, но все още ме помнеше. И след като обърна голямо внимание на Ани, която много го обичаше — а той казваше, че и бил кръстник (което, разбира се, не беше вярно, тъй като беше само с десет години по-голям от нея) — яхна отново младата Уини, чийто косъм лъщеше като череша на светлината на свещта.
Сега виждам, че няма какво друго да ви разкажа за тези момчешки дни, защото животът си течеше спокойно, както става в повечето случаи.
Сериозно заработих във фермата и се опитвах да помагам на мама, а когато се сещах за Лорна Дун, тя ми се струваше далечна като сън, който трудно си спомнях. Колкото до глупавата ми особа, всяка година ставах с четири инча по-висок и с два инча по-широк, докато никой в Ексмур не можеше да се мери с ръста ми. Съседите и в къщи ме взеха на подбив заради огромния ми ръст, докато започнах да се срамувам от него и вече се страхувах да се погледна в огледалото. Мама обаче много се гордееше с мен.
Но човекът, който най-много ме караше да се срамувам от големината си, беше нашата малка Лизи. Горкото момиче, — беше дребна и мършава, но много умна и рязка и човек не знаеше какво ще каже в следващия миг, а аз самият никак не харесвам такива жени.