Обаче Ани, другата ми сестра, сега беше красива девойка. Когато не ми се спеше, можех по цял час да я гледам как седи до огнището, и да си мисля за милия ни баща. Тя също имаше навик да седи и да ме гледа. Косата си правеше на кок, но част от нея падаше върху раменете и беше чудно да гледаш как светлината танцува по нея. Освен това не познавам друго лице, на което така ясно да се изписва всеки лъч на радост или сянка на печал.
Що се отнася до разбойниците Дун, живееха си много добре и никой не смееше да застане срещу тях, освен с думи, на които те не обръщаха внимание. От време на време се правеха оплаквания и пред по-високи, и пред по-ниски инстанции, а един-два пъти и пред самия крал. Но Негово величество го приемаше като чудесна шега, която му доставяше такова удоволствие, че им прощаваше.
Знам, че ако срещнех онзи, който беше убил баща ми, щях да го посиня от бой; но никога нямаше да стрелям по него, ако не нападнеше мен или някой друг от семейството ми.
А сега ще ви кажа за нещо странно, което се случи онази зима, зимата, когато навърших двайсет и една година — нещо много странно, което изплаши всички, а мен силно ме разтревожи. И тъй като никой не можа да го обясни, реши се, че е дяволска работа.
Зимата беше съвсем мека и почти не падна сняг. Нощите бяха много тъмни, като че ли на небето изобщо нямаше звезди, а по хълмовете по цял ден се влачеха мъгли. Мочурищата бяха пълни с всякакъв вид птици, но поради гъстата мъгла беше много опасно човек да ходи на лов.
Въпреки всичко обаче аз изпитвах нужда да бъда навън, защото все още бях много млад и много глупав и се страхувах да се страхувам. А може би съществуваше и известна радост от тази несигурност на начинанието, която ме караше да настоявам да излизам. Мама много се боеше да не се изгубя и нареди всеки десет минути да звънят с големия овчи хлопатар, но когато в гъстата мъгла до мен долиташе звукът му, това ме ядосваше, защото ми напомняше за училищния звънец в „Блъндел“.
По-късно чухме, че никога по-голямо количество чуждоземно вино не е било стоварвано по нашите брегове, както през тази зима. Контрабандистите умело използуваха мъглата и въртяха цъфтяща търговия.
Но не стоварването на чуждоземно вино по нашите брегове ни плашеше. Това, което ни караше да се събираме по-близо до огъня или да се завиваме нощем презглава, беше някакъв странен, загадъчен звук.
Щом залезеше слънцето, въздухът на долините се изпълваше със стенание. Където и да се намирахме по това време, звукът се чуваше ту сякаш от сърцето на земята, ту някъде отгоре и караше косите ни да настръхват. След като три пъти бях чул това нещо в самотната тъмнина на вечерната мъгла, нощем не исках да излизам дори до конюшните и заобичах още повече светлината на свещта и компанията на хората.
XI глава
МИСТЪР РУБЪН ХЪКАБАК
Мистър Рубън Хъкабак, когото много хора в Далвъртън ще помнят дълго след като и аз съм си отишъл, беше вуйчо на майка ми, брат на нейната майка. Той държеше най-хубавия магазин в града и беше преуспяващ търговец. И тъй като ние бяхме останали единствените му роднини (освен внучката му Рут Хъкабак), мама смяташе, че е неин християнски дълг да бъде в добри отношения с него и да го покани да ни гостува. Ето защо тази зима старият джентълмен дойде да посрещне Нова година с нас. Не защото обичаше селския живот, а защото мама го беше накарала да обещае, че ще дойде, а старецът се гордееше, че никога не е нарушавал думата си. И така, когато коледната навалица се оттекла, той оседлал коня си и потеглил Към Оър, като оставил на внучката си Рут и на главния си магазинер много работа и малко храна.
Бяхме се разбрали да го чакаме рано следобед последния ден от декември. Разбойниците бяха лениви и обичаха да си поспиват, както повечето нечестни хора, така че най-безопасно беше да се пътува, преди да са станали. Ние обаче не знаехме, че бандитите са пирували предната нощ и че изобщо ги е домързяло да си лягат. И така се случи, че сутринта на последния ден от старата година те излезли да търсят приключения.
Бяхме отложили обяда си за един часа, от което никак не бях доволен, а в шест часа в новогодишната вечер щеше да има голяма вечеря. Освен това вечерта щеше да дойде и съседът ни Николас Сноу с трите си високи дъщери, все хубави момичета. Благодарение на глупостта на Джон Фрай цялата енория знаеше, че съм влюбен и в трите едновременно. Семейство Сноу беше поканено, от една страна, защото мистър Хъкабак, обичаше да вижда млади хубави момичета, а от друга, защото Николас Сноу беше единственият човек в нашата енория, който можеше да пуши с лула. Вуйчо Бън, както всички добре знаехме, беше голям пушач и можеше с часове да седи в топлия ъгъл до огнището и да си пуши лулата, без да промълви нито дума, само че обичаше да има някой да пуши срещу него.