Преди обаче да успее да се обърне, аз го хванах и здраво го задържах. То непрестанно правеше опити да ме ухапе, докато накрая трябваше да го ударя по носа.
— Добри и уважаеми господине — казах на човека, който лежеше върху гърба на понито, — не се бойте, нищо лошо няма да ви се случи.
— Помогни ми, добри приятелю, който и да си ти — промълви той, но не можеше да вдигне глава, за да ме погледне. — Бог те е изпратил, но не за да ме ограбиш, защото това вече го направиха.
— Какво! Вуйчо Бън! — извиках и от удивление чак изпуснах понито. — Нима това е мистър Рубън Хъкабак!
— Честен търговец… — изстена той, — от почтения град Далвъртън. За бога, освободи ме, добри човече, и когато се прибера в къщата си в Далвъртън, ще ти се отплатя. Но запомни, че това пони е точно толкова мое, колкото и конят, който ми откраднаха.
— Но, вуйчо Бън, не ме ли познаваш? Та аз съм твоят покорен племенник, Джон Рид.
Но без много да се разпростирам. Прерязах въжетата, с които беше завързан, и го изправих да приседне върху малкото конче. Той обаче беше твърде изнемощял, за да се задържи там. Затова го качих на собствения си гръб, хванах и понито за въжетата, които бях завързал за муцуната му, и се отправих към „Могилата на дъждосвирците“.
В мига, в който се увери, че е в сигурни ръце, вуйчо Бън веднага дълбоко заспа на гърба ми. Той захърка така силно, че за малко да повярвам, че страховитият звук, който чувахме в мъглата всяка вечер, идва чак от Далвъртън.
Щом го донесох, веднага го настанихме в топлия ъгъл до огнището. Бях щастлив да го махна от гърба си, защото туловището му, както и богатството му, беше доста масивно. Той отупа един-два пъти дългото си палто, после обиколи из кухнята, докато се убеди, че мястото му е познато, след което отново заспа в ъгъла, и спа, докато приготвим вечерята.
По едно време го чух да казва — не на мен, на себе си: „За тази работа той ще се ожени за Рут и ще получи малките ми спестявания, когато станат по-прилични. Но все още са толкова малки, наистина, толкова малки… и колко много отидоха днес в ръцете на тези разбойници.“
Майка ми така се засуети около него, че оставих нея и Ани да се грижат за него. И докато го тъпчеха с най-хубавото, което можеше да се намери из къщата, излязох навън да разгледам малкото пони. Между другото, оказа се, че си е струвало да го заловя, защото после ни вършеше много добра работа.
Интересен старец беше вуйчо Бън — държеше се много рязко и винаги беше доволен, ако успееше да направи противното на това, което хората очакват от него; и все те гледаше изпитателно, като че ли се страхуваше да не го измамиш. Простият ни начин на живот беше за него една загадка и струва ми се, че докато седя у нас, той се чувствуваше много самотен, защото нямаше с кого да се пазари.
Разбира се, бяха го ограбили само разбойниците Дун и никой друг. Обрали го, а след това решили да се подиграят с него. Взели му стария кротък кон и го качили на дивия, за малко разнообразие, както му казали. После два-три часа го гонили из мъглата и се забавлявали от стенанията му, а след това огладнели и си заминали, като го зарязали сам. При това никой не можеше да накара мистър Хъкабак да разбере защо е бил обран.
— Не съм заслужил такова нещо — непрекъснато повтаряше той — и не мога да го понеса. Живея вече шестдесет и пет години и никога досега не са ме обирали.
Вместо да си яде новогодишния пудинг с удоволствие, мистър Хъкабак толкова много се оплаква и мърмори, че мама му обеща още тази вечер да извика съседа Николас Сноу за съвет.
Вечерта съседът Сноу дойде като водеше след себе си и дъщерите си. И вуйчо Бън остана много доволен, и беше много изискан с градските си обноски. Той не ги беше видял вечерта след грабежа, защото им бяхме съобщили да не идват. Момичетата не за пръв път бяха в изискана компания и скоро преодоляха страха от голямото му богатство. Играеха му най-различни номерца и го караха да се смее, нещо, което събуди силна завист у мама, тъй като нашата Ани беше винаги толкова свита.
Когато приключихме с вечерята, изпратихме момичетата в гостната и заключихме вратата. После придърпахме столовете си към кухненското огнище, за да чуем какво има да ни каже вуйчо Бън. Той остави мама да започне.
— Мистър Сноу — каза тя, — вие естествено сте разбрали как пострада моят близък роднина по време на мирното си пътуване от Далвъртън. В лоши времена живеем, както всички знаем. Аз самата толкова много…