И точно така и стана, защото баронът отказа да повярва на историята, а вуйчо Бън не можеше да докаже, че е бил обран именно от тях, а не от някой друг.
Същата вечер, преди да си легне, вуйчо Бън ми каза:
— Племеннико Джек, ти не се държа с мен така лошо, както останалите. И понеже не притежаваш дар слово, мисля, че мога да ти се доверя. А сега запомни думите ми — това не е краят. Имам още един коз в ръцете си: ще отида при самия крал или при човек, който е по-високо и от краля и който ме познава. Засега няма да ти казвам името му. Само знай, че ако някога се изправиш пред него, никога няма да го забравиш.
Между другото, както разбрах по-късно, това беше вярно, защото човекът, когото имаше предвид, беше съдията Джефрис8.
— И кога има вероятност да го видите, сър?
— Може би през пролетта, а може и чак през лятото, когато възнамерявам да отида до Лондон по работа. Той ще накара някои от вашите барони и земевладелци да треперят като лист. Задържах се в тази усамотена дупка много повече, отколкото възнамерявах, но въпреки това ще остана още един ден при известно условие.
— При какво условие, вуйчо Бън? Съжалявам, че ви е толкова скучно. Отново ще поканим съседа Сноу и…
— Модерните краварки? Благодаря. Прекалено шумни са за мен. Вашата Ани ми е достатъчна. Ани е добро дете и някой ден ще ми дойде на гости в Далвъртън. Моето условие, Джек, е следното: да ме заведеш утре сутринта, без да кажеш никому нито дума, на някое място, откъдето мога да видя Долината на Дун и да разбера откъде най-удобно може да се проникне там, когато му дойде времето. Можеш ли да направиш това за мен? Ще ти платя добре, момче.
Обещах му, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да съм му полезен, но, разбира се, няма да взема никакви пари за това. Съответно на следващия ден успях да изпратя мъжете да работят в другия край на фермата, а ние с вуйчо Рубън, яхнал моята стара Пеги, веднага след закуска се отправихме на запад. Взех със себе си и една заредена пушка — в тия размирни времена човек винаги трябваше да проявява предвидливост. Вуйчо не ми разрешаваше да се отдалечавам и на три ярда от него, но въпреки това, докато преваляхме хълма, почти не си говорехме.
— Вуйчо Рубън, не се страхувай — казах накрая аз. — Познавам всяка педя земя тук, сър, и знам, че наоколо няма никаква опасност.
— Кой, аз ли се страхувам? Това е последното нещо, което ми идва наум. Колко красиво нещо е игликата!
А аз веднага си помислих за Лорна Дун, момиченцето, което бях видял преди шест или седем години. Дали и Лорна понякога си мислеше за мен? Не бях ли за нея само едно селянче, достойно единствено да й лови риба?
Вуйчо прекъсна мислите ми, защото вече наближавахме Баджуъртската гора — най-мрачното и най-усамотеното място — и мълчанието никак не му се нравеше. Вървях близо до главата на Пеги, а и Пеги вървеше до мен. Докато стигнем обаче до най-високия хребет на хълма, по който понито не можеше да се изкачи, не видяхме нищо друго освен няколко птици. Затова завързахме Пеги на сигурно място, където можехме да я намерим, и се закатерихме по стръмната страна на хребета.
Доста ни окуражи фактът, че нямаше никаква пътека, защото в такъв случай разбойниците нямаха навик да минават оттам. Хребетът беше като странична стена, която закриляше Долината на Дун. Беше толкова стръмно и гъсталакът бе така непроходим, че се налагаше да водим упорита борба за всеки изминат ярд. Накрая се принудих да оставя пушката си, защото с едната ръка се изтеглях нагоре, а с другата помагах на вуйчо Рубън. И така, най-после стигнахме на върха и от края на гората погледнахме към Долината на Дун. На около триста ярда под нас нямаше дървета — само стръмен, хлъзгав склон. И сега за пръв път осъзнах истинската стойност на тази твърдина. Защото, когато преди шест или седем години бях в Долината и се катерех по скалите, за да се измъкна оттам, бях все още дете и почти нищо не бях забелязал.
Хребетът, на който стояхме, завиваше в дясно и в ляво от нас. На около половин миля отпред имаше втори хребет, който извиваше и се срещаше с нашия, като в двата края оставаше по тесен проход. За единия знаех, че е входът към Долината и се нарича Портата на Дун, а другият беше отворът в скалата на срещуположния край на долината, където някога съвсем случайно бях успял да проникна.
Между двата хребета се намираше свежа зелена долина със съвършено овална форма. На дъното й лъкатушеше река и стръмни черни скали я обграждаха като стени. Имаше вид на място, в което никога не прониква студ и никога не духа вятър. Дори и сега, щом се разнасяха облаците, тя се обливаше в слънце.
8
Джефрис, Сър Джордж (1648–1689) — съдия и политик по времето на Реставрацията. Известен със своята непочтеност като политик и нечовешка жестокост като съдия. Б. пр.