Вуйчо Рубън обаче първо погледна надолу към долината и подуши с нос, като че ли искаше да я помирише. После се загледа в отсрещния хребет и накрая се втренчи в мен.
— Виждаш ли какви глупаци са тия? — каза той най-после. — Не разбираш ли как тази прочута Долина на Дун може да се превземе за половин час? Три оръдия на оня баир там и три на върха на този и те попадат под кръстосан огън. Ех, момчето ми, не една война съм видял и сега да съм генерал, ако се бяха вслушвали в съветите ми…
Аз обаче не го слушах. Вниманието ми внезапно беше привлечено от нещо, което острите очи на нашия „генерал“ изобщо не забелязаха. Отдавна бях открил малкия отвор в скалата от другата страна на Долината, през който някога се бях измъкнал. От нашето място той изглеждаше не по-голям от заешка дупка. И така, докато го гледах, видях как една дребна фигурка дойде, постоя малко и влезе вътре. Нещо много светло, бяло и бързо, което изчезна, преди да усетя, че е било там.
И все пак сърцето се разтуптя в гърдите ми, цялата ми кръв се качи в главата и гордостта ми се бореше със срама. Защото, въпреки че бяха минали седем години и аз се бях превърнал от момче в мъж, а тя сигурно ме беше забравила, пък и аз почти я бях забравил, в този миг почувствувах, че стоя срещу съдбата (колкото и лоша да беше) в лицето на Лорна Дун.
XIII глава
ЛОРНА
На следващия ден вуйчо Бън си замина за дома в любимия си град Далвъртън, като ни даде доста мъгляви обещания за всичко, което щял да направи за мен. А аз преливах от енергия да върша нещо и нищо друго не би могло да ми предложи повече движение и приключения от едно самостоятелно посещение в Долината на Дун. Затова едва дочаках да пристигнат новите ми панталони, ушити от един добър шивач в Порлок, тъй като исках да съм в най-добрия си вид.
Докато всичко стане готово, Свети Валентин отново дойде и аз реших, че това е щастливо знамение. Избрах една седемфутова тояга и закрепих на нея вилицата за риба, за да изглеждам точно така, както бях изглеждал през онзи Свети Валентин преди седем години. После, без да кажа никому нито дума, излязох през задната врата, пресякох малката овощна градина и тръгнах надолу по Лин.
Минах напряко през гъсталака и скоро стигнах до потока Баджуърти, близо до големия черен въртоп. С удивление установих колко плитък ми изглежда сега потокът, въпреки че вирът беше все така черен. Голямата скална пързалка пак беше трудна за изкачване, но водата, която някога беше до коленете ми, сега едвам стигаше глезените ми. След известни усилия стигнах върха, но преди да изляза на дневна светлина, спрях се да се поогледам.
Тази зима се беше случила много мека и на места зеленината вече беше докоснала земята и храстите. А Долината, която виждах през мрежата на клоните, беше доста зелена, защото беше защитена от ветровете и получаваше цялата слънчева топлина.
Докато се мъчех да обхвана всеки шум и всяка форма па природата, ветрецът донесе звук, по-сладък и от най-прекрасния птичи глас. Беше стара любовна песен, на чиито думи човек се чудеше да плаче или да се смее.
Жадно слушах плътния мек глас, но през цялото време се криех зад една скала, за да не би видът ми да уплаши милата ми певица и тя да избяга. Когато обаче надникнах иззад камъка, видях гледка, толкова прекрасна, че само един поглед ми беше достатъчен, за да ме накара да коленича и в най-студената вода.
По брега на потока, обсипан с иглика, тя идваше към мен. Не виждах лицето й, така силно биеше сърцето ми. Успях да зърна само косите й, които се спускаха изпод венеца от диви теменужки върху главата й. Изпитах ужас, когато гледах тази красота, и същевременно се чувствувах толкова недостоен и обикновен. Почти без да съзнавам какво върша, излязох иззад скалата и застанах пред нея, като не смеех да я погледна.
Тя замалко не побягна, тъй като не ме позна, а и навярно огромният ми ръст я изплаши, а аз паднах на тревата пред нея (точно както бях направил преди седем години) и казах само „Лорна Дун“.
Лорна веднага ме позна и трепетът й премина в усмивка, все едно слънчев лъч проникна през листенцата на плачеща върба, и понеже беше много умна, тя, разбира се, усети, че няма защо да се страхува от мен.
— Спомняш ли си колко мила беше с мен и как ми спаси живота със своята съобразителност, а после си отиде, седнала върху рамото на онзи огромен мъж, като че ли никога не ме беше виждала, но все пак се обръщаше да ме поглеждаш през върбите?