Той започна да брои: „едно, две, три“, но преди да бе изрекъл „три“, аз стоях срещу своя противник. Ръцете ми бяха свити пред гърдите, дишах бързо и тежко, но бях решил да чакам своя шанс. Защото умното момче, върху чието коляно лежах, ми беше дало няколко добри съвета; то знаеше колко често нещата започваха по един начин, а завършваха по друг.
— Довърши го, Робин! — извика едно голямо момче. — Довърши го. Заслужава си го, щом се осмелява да удря мъж като тебе.
Но не можеха да ме довършат толкова скоро, въпреки че целите ми ръце бяха в синини. Държаха се единствено краката ми и само те ми помогнаха. Изкарах втория рунд с пълното съзнание какво правя и мислейки за умните съвети, които ми бе дало момчето. Бях решил да заслужа похвалите му, преди отново да се върна на коляното му. И струва ми се, че никога през живота ми в ушите ми не са звучали по-сладки думи от неговите: „Страхотен си, Джек, страхотен! Само дишай дълбоко и ще победиш!“
Междувременно Джон Фрай обикаляше от човек на човек и ги питаше какво мислят и дали има вероятност да ме убият. Но научавайки, че вече се бях бил цели шестдесет пъти, той се приближи към мен, докато лежах на коляното на умния си приятел и дишах тежко, и ми каза на ухото: „Не се предавай, Джан, или никога вече не се връщай в Ексмур!“
Веднага отново стиснах юмруци. Или Робин Снел щеше да ме убие, или аз щях да победя Робин Снел. И така, изпълнен с решителност, отново влязох в бой. А Робин дойде усмихнат, сигурен в победата си и аз го мразех заради усмивката му. Той ме удари с лявата си ръка, а аз му нанесох удар между очите с дясната, от който той не остана много доволен. Вече не се страхувах от него и не го щадях, нито пък щадях себе си. Отново можех да дишам и сърцето ми биеше спокойно. Знаех само, че по-скоро бих умрял, отколкото да посрамя родния си край. За развоя на остатъка от битката нямам ясна представа. Само знам, че накрая победих и помогнах да сложим Робин в леглото.
III глава
ПЪТЕКАТА НА ДУН
Напуснахме Тивъртън много рано сутринта, след като бяхме отпочинали един ден; копитата на конете се бяха подбили, а и аз нямах нищо против почивката, тъй като ме болеше навсякъде. Джон Фрай все още пазеше в тайна причината за пристигането си и само измисляше разни лъжи за баща ми. А аз се надявах, че всичко ще бъде наред, както би направило всяко момче на мое място, особено след такава победа.
Когато пристигнахме в Далвъртън, беше вече пладне. Тук живееше един чичо на майка ми, но този път нямаше да ходим у тях. Затова се отбихме в странноприемницата „Белият кон“. Това малко ме учуди, тъй като трябваше да спрем поне за два часа, за да нахраним конете добре, преди да стигнем до тресавището.
В онези дни пътят от Тивъртън до енорията Оър беше много дълъг и труден, с изключение на времето, през което тресавището замръзваше. Но по това време на годината големият студ още не беше стегнал и на места пътят се откриваше много трудно поради дълбоката кал и големите дупки, пълни с вода.
В Далвъртън изядох най-вкусния обяд в живота си. Дори и сега, на тези години, като си помисля за него, веднага огладнявам. От богатите мъже и момчета често бях слушал за топла баница с овнешко и винаги когато говореха за нея, устата ми се напълваше със слюнка. А сега Джон Фрай влезе в странноприемницата и извика, като че ли събираше овце из полето: „Топла баница с овнешко за двама пътника, след пет минути!“
Разбира се, баницата не дойде след пет минути, нито след десет или дори двайсет, но затова пък, когато наистина дойде, беше още по-желана и само ароматът и беше достатъчен, за да накара всеки гладен да благодари на бога, че има толкова място в стомаха си.
Когато привършихме обяда си и Смайлър и Пеги също бяха добре нахранени, излязох навън, за да се измия на помпата насред двора, тъй като бях любител на сапуна и водата. А Джон Фрай, който смяташе, че не е необходимо да се мие освен в неделя, също излезе и се облегна на рамката на вратата.
Тогава с чаша в ръка се появи прислужничката на някаква дама. Запретна роклята си и пристъпи към помпата, където обливах с вода главата, раменете и ръцете си, та дори и гърдите си. Приближи ме, преди да съм успял да облека ризата си, и каза: „Ела при мен, мило момченце. Колко са сини очите ти, а кожата ти е като сняг, само че някой лош човек те е посинил от бой. О, колко ли те е боляло!“
През цялото време тя ме докосваше по гърдите с нежните си мургави пръсти и по произношението и държанието й разбрах, че не е тукашна, а чужденка. И не се смутих много, защото можех да говоря на по-добър английски от нея. Все пак изгарях от желание да си облека жакета, но се страхувах да не я обидя.