— Извинете, госпожо, но трябва да вървя — казах аз. — Джон Фрай ме чака до вратата. Моля ви, тази вечер трябва да си бъдем в къщи.
— Разбира се, разбира се, че ще вървиш, момчето ми, а може би и аз скоро ще дойда след теб. Кажи ми колко път има до брега, до Уош… Уош.
— Може би искате да кажете до Уочит, госпожо? О, много е далече и пътищата са лоши като тези до Оър.
— А, ето значи къде живееш, момченце. Някой ден ще мина да те видя. А сега напомпай малко вода. Хубава вода за баронесата.
Запомпах с голяма охота, но с удивление видях, че тя изхвърли водата поне петдесет пъти, като че ли не беше достатъчно хубава. Най-после като че ли я хареса и като ми каза довиждане, жената поиска да ме целуне. Но тъй като тази работа винаги ме е притеснявала, мушнах се под дръжката на помпата и избягах.
Преди да напуснем странноприемницата, изтичах до центъра на града и купих бонбони за сестра ми Ани. Скоро след това отново бяхме на конете и яздехме по пътя, който води на север и пресича Далвъртън. Пеги и Смайлър изкачваха хълма така, сякаш след зърното, което бяха изяли, нищо не можеше да ги затрудни.
Изведнъж зад един завой видяхме голяма карета с шест коня, които с усилие я теглеха нагоре. Джон Фрай мина покрай каретата с шапка в ръка, но аз бях толкова изненадан, че забравих шапката на главата си и спрях коня, без да се усетя.
Върху предната седалка на наполовина откритата поради топлия ден карета седеше прислужничката-чужденка, която бях срещнал на помпата и която се опита да ме целуне. До нея седеше малко момиченце, тъмнокосо и много красиво. На задната седалка се беше разположила представителна дама, много топло облечена и с приятно и нежно лице. А до нея имаше игриво детенце на две-три годинки, което разглеждаше всичко и всички. Като видя Пеги, то толкова я хареса, че дамата — неговата майка, ако това беше тя — също се обърна да изгледа понито и мен.
Чак тогава свалих шапка на красивата дама, без да се замислям защо, а тя вдигна ръката си и ми изпрати една целувка. В този миг чужденката или прислужничката на дамата, каквато може би беше, която дотогава се занимаваше с черноокото момиченце, се обърна, видя всичко това и ме погледна право в очите. Канех се да сваля шапка и на нея, но за мое удивление тя ме гледаше така, като че ли никога преди не ме беше виждала, нито пък желаеше да ме види отново. Това толкова ме изненада, че подкарах Пеги в галоп и скоро задминах Джон Фрай.
Попитах го за хората в каретата и защо не ги бяхме видели да излизат от странноприемницата. Но Джон ставаше разговорлив само след като изпиеше галон сайдер1 и всичко, което можах да измъкна, беше, че те са „мръсни паписти“ и че той не желае да има нищо общо с тях. И че станало добре, дето съм излязъл да купувам бонбони за Дни, иначе съм щял да си изгубя ума по величественото им заминаване.
След това повече не ги видяхме, защото свихме по една тясна пътека и трябваше да насочим цялото си внимание върху пътя, който ставаше все по-лош и по-лош, докато накрая изчезна съвсем. Ние обаче правехме всичко възможно да вървим напред, макар да се съмнявахме, че някога изобщо ще стигнем в къщи.
Над мочурливото поле се спусна такава гъста мъгла, каквато дотогава не бях виждал, и отникъде не долиташе нито звук, нито пък полъхваше ветрец, за да можем да се ориентираме. Скоро стана толкова тъмно, че не виждахме нищо освен главите на конете си и тъмната земя под нас, която просветляваше там, където имаше вода. Джон Фрай спеше на седлото и в мъглата различавах само неделната му шапка, която подскачаше нагоре-надолу.
— Къде сме? — попита той, като се събуди изведнъж. — Трябва вече да сме минали старото обгоряло дърво. Джан, не го ли видя по пътя?
— Не, Джон. Струва ми се, че не видях никакво старо обгоряло дърво нито пък нещо друго. А и нищо не чух освен твоето хъркане.
— Тогава, Джан, ти си голям глупак, само че и аз не съм по-умен. Но я слушай, момче, слушай!
Спряхме конете и се заослушвахме с ръце на ушите. Отначало не се чуваше нищо освен тежкото конско дишане и приглушените шумове на самотната нощ, които пораждат у човек странни чувства и го карат да се опитва да не мисли. После до нас долетя тих звук, много нисък и тъжен, от който не се плашиш, а изпитваш копнеж да разбереш смисъла му и космите по главата ти бавно настръхват. Три пъти се разнасяше и отново затихваше този звук, докато накрая докоснах Джон Фрай, за да се уверя, че до мен има нещо.
— Не ставай глупак, Джан — каза той, — това е най-сладката музика, която някога съм чувал.
— Тогава да не са обесили някой Дун, Джон?
— Мълчи, момче! Никога не говори така за тях. Да обесят някой Дун!