— Тогава кой е този във веригите, Джон?
— Някой, за който си заслужава да скърбим. Живееше от другата страна на долината и е крал овце от нашата страна. Казваше се Ред Джем Ханафорд.
И така звукът ни заведе чак до подножието на бесилката, където се пресичаха четири пътя. Благодарение на скърцането на веригите бяхме стигнали кръстопътя и вече знаехме къде се намираме. Джон весело шибна коня си, когато той сви към дома. Но на мен ми беше мъчно за Ред Джем и исках да разбера нещо повече за жена му и децата му, ако ги имаше. Джон обаче не желаеше да говори повече за това; може би скрибуцането го караше да се чувствува самотен.
— Затваряй си устата, момче — каза рязко той. — Сега сме близо до Пътеката на Дун; на две мили от хълма Дънкъри Бийкън, най-високото място в Ексмур. Ако те са излезли тази нощ, ще трябва да пълзим по корем, момче.
Веднага разбрах за кого говори — тази проклета фамилия Дун от Баджуърти, ужас за Девън и Съмърсет — разбойници, предатели и убийци. Малките ми крака се разтрепераха върху хълбоците на Пеги, като слушах веригите на мъртвия разбойник зад нас и си мислех за живите, които може би бяха пред нас.
— Но, Джон — прошепнах аз, като се приближих съвсем до него, — скъпи Джон, ти не вярваш, че биха могли да ни видят в такава гъста мъгла, нали?
— Господ досега не е направил мъгла, която очите им не са могли да пробият — страхливо отговори той. — А ето и долината. Внимавай, момче, ако искаш да видиш майка си.
Защото бях склонен съвсем по хлапашки да пресека Пътеката на Дун с пълна скорост и да се свърши с тази работа. Но дори и тогава се зачудих защо Джон говори само за майка ми, а не казва нито дума за баща ми.
Намирахме се от едната страна на дълбока тясна долина, на чието дъно минаваше Пътеката на Дун. Спуснахме се много предпазливо надолу по склона, прегазихме меката трева на дъното и през цялото време се ослушвахме и за най-слабия звук. После започнахме да се изкачваме от другата страна и почти бяхме стигнали върха, когато чух нещо и хванах Джон за ръката. Беше звук от конски копита, шляпащи по мека мокра земя, после мъжки гласове, скърцане на кожа, а от време на време и подрънкване на желязо.
— За бога, Джан, слизай и пускай Пеги да върви където си иска!
Направих така, както ми прошепна Джон Фрай, защото междувременно той вече беше слязъл от Смайлър. Конете ни обаче бяха твърде уморени, за да отидат далеч, и започнаха да душат наоколо, като по този начин вдигнаха повече шум, отколкото трябваше. Пропълзях до Джон много тихо, като държах юздата в ръка.
— Пусни юздата, момче, пусни я — прошепна той. — Единственият ни шанс е да вземат Пеги и Смайлър за диви полита, в противен случай ще ни теглят куршума.
Разбрах какво целеше и пуснах юздата, защото в този миг мъглата започваше да се отдръпва и ние се откроявахме на фона на небето напълно видими, за хората под нас. Джон легна в една малка падинка и аз пропълзях при него, плашейки се от шума, който вдигах, докато влачех краката си.
И точно когато първият конник премина на не повече от двайсетина ярда под нас, от долината полъхна ветрец и помете мъглата пред себе си. В този миг силна червена светлина заля блатистата равнина.
— Сигналният огън на Дънкъри Хил — прошепна Джон толкова близо до ухото ми, че усетих как треперят устните му и потракват зъбите му. — От онази нощ, когато разбойниците се покачиха на хълма и хвърлиха пазача в огъня, вече никой не го пали, освен когато те се прибират и трябва да си осветят пътя към къщи. Сега пък какво правиш? За бога…
Защото вече не можех да издържам да стоя неподвижно и все още проснат по корем, изпълзях от падината и се прикрих зад една купчина камъни. Мястото, където лежах, едва ли беше и на двайсет фута от главите на ездачите и макар че изгарях от любопитство, страхувах се дори да дишам.
Сега огънят осветяваше всички околии хълмове и клисури и почти целият скалист проход в дъното на долината под мен, в който, без да поглеждат настрани, мълчаливо влизаха конниците. Бяха едри, тежки мъже с кожени жакети и високи ботуши, с железни брони по гърдите и главите и камари от плячка отзад на седлата. Преминаха повече от трийсет, като облаци на фона на кървавочервен залез. Някои носеха трупове на овце, други сърни, а един беше преметнал през седлото си дете. Не можех да разбера живо ли е, или мъртво. Видях само, че виси с главата надолу. Без съмнение бяха отвлекли детето, което беше много малко, само заради рокличката, която не са имали време да свалят, защото там, където я докоснеха отблясъците на огъня, тя заискряваше, като че ли беше обшита със злато и скъпоценни камъни. Копнеех с цялото си сърце да разбера какво щяха да направят с малкото същество и дали нямаше да го изядат.