Толкова се развълнувах, като видях детето — плячка в ръцете на тези разбойници, — че в глупавата си ярост се изправих, скочих на една скала и им извиках. Двама от тях се обърнаха и единият насочи пушката си към мен, но другият му каза да не си хаби барута, защото това бил само някакъв елф. Те не знаеха, а аз още по-малко предполагах, че „елфът“, застанал пред тях, един ден щеше да разруши замъка им.
След като опасността премина, Джон Фрай, конто все още се тресеше от страх, дойде при мен и каза троснато: „Заради твоята глупост новата ми жена щеше да остане вдовица. И тогава кой щеше да издържа и нея, и сина й? Заслужаваш да те хвърля долу на пътеката.“
Това беше всичко, което каза, вместо да благодари на бога. Аз обаче не му отговорих нищо, защото се срамувах от себе си. Скоро по пътя за дома открихме Пеги и Смайлър, които пасяха един до друг там, където имаше по-хубава трева.
Баща ми изобщо не излезе да ни посрещне, когато наближихме къщата, макар кучетата да лаеха толкова силно, че не може да не ни беше чул. В този миг сърцето ми се сви и в гърдите ми някак опустя. На стената на обора не висеше фенер и никой не каза на кучетата: „Я стига сте вдигали врява!“; никой не се провикна: „Ето го и нашия Джек!“
Помислих си, че може би има гости — хора, заблудили се из блатистата равнина, — които не можеше да остави дори и заради сина си. Въпреки това заревнувах и бях решил да му се разсърдя, ако започнеше да ми угажда и да ме глези. Даже напипах в джоба си новата лула, която му бях купил от Тивъртън и си казах: „Ще си я получи чак утре сутринта.“
Как разбрах, че е мъртъв, не знам — само помня, че се обърнах и без да пророня сълза или да се разплача, избягах в ямата за рязане на дърва. Единственото ми желание беше да се крия и никой нищо да не ми говори.
Постепенно до мен достигна някакъв звук, като че ли някой хлипаше. Чак тогава видях майка си и сестра си, които плачеха прегърнати. И макар, че това бяха най-скъпите ми хора, в този миг просто не можех да ги гледам. На тях обаче изглежда им беше нужна помощта ми, защото се обърнаха и си тръгнаха, с което ме подканваха да ги последвам.
IV глава
ПОСЕЩЕНИЕ В ДОЛИНАТА НА ДУН
Милият ми баща бил убит от хора от рода на Дун от Баджуърти в събота вечерта, когато се прибирал от пазара в Порлок. С него имало още шестима фермери и нито един не бил пиян. Неочаквано ги спрял някакъв конник. По дрехите, оръжието и ръста му веднага познали, че е от рода Дуй и въпреки че били седем срещу един, в действителност се оказали един срещу един. Разтреперани от страх, шестимата свалили шапки и извадили кесиите си.
Само баща ми вдигнал тежката тояга над главата си и се втурнал срещу крадеца. Но разбойникът извъртял коня си и успял да избегне внезапното нападение. Преди баща ми да успее да спре своя кон и да го обърне, чуло се изсвирване и той се намерил заобиколен от около дузина мъже, някои на коне, някои пеш. Въпреки това, доколкото успявал, добре удрял и тъй като беше много едър и силен човек, за известно време имал превес. Когато трима-четирима вече лежали безчувствени на земята, останалите се оттеглили с конете си. Един от тях обаче, който бил толкова далече, че баща ми не могъл да го достигне с тоягата си, насочил пушката си срещу него и го пронизал с куршум. За останалото не съм в състояние да ви разкажа.
Смайлър се прибрал в къщи с кръв по гърба и хълбоците, а на сутринта намерили баща ми мъртъв в полето. Майка ми станала вдовица, а децата и — сирачета. Бяхме три деца и нито едно от нас достатъчно голямо, за да бъде вече полезно с друго, освен с успокоителната за мама мисъл, че тя трябва да се грижи за нас.
Аз, Джон Рид, бях най-големият и чувствувах, че това е сериозна отговорност; след мен идваше сестра ми Ани, с около две години разлика между нас, и накрая малката Елайза.
И така, преди да си отида в къщи и открия тъжната загуба — а няма момче, което да е обичало баща си повече от мен, — мама беше направила нещо толкова странно, че всички съседи твърдяха, че е полудяла. В понеделник сутринта, докато съпругът й все още лежал непогребан, тя се отправила пещ към Портата на Дун, без никому да каже нито дума.
Рано следобед стигнала до входа, където всъщност нямало никаква порта, а само мрак, през който минала. Не гръмнала нито една пушка. Само завързали очите й и някой я повел за ръка, без каквито п да било намерения да й навреди. Спомняше си единствено много неравния път, защото въпреки желанието си не могла да мисли спокойно, докато в гърба и имало опряна пушка. На края на този път развързали очите й, на които тя просто не можела да повярва.