Намирала се в началото на дълбока зелена долина сред планината, със съвършена овална форма и заобиколена със скали, високи от осемдесет до сто фута. Близо до нея изпод земята извирала малка рекичка и протичала през долината. По бреговете и растели трева и дървета, а по-надолу от двете й страни имало каменни къщи, построени така, като че рекичката е била създадена да изпълнява ролята на улица между тях. Те всички били едноетажни, а първата, която се оказала главатарската, била двойна, или по-скоро това били две къщи, съединени с дъсчен мост, прехвърлен над реката. Майка ми преброила четиринайсет къщи, които досущ си приличали и по нищо не се отличавали една от друга, с изключение на главатарската. Дълбоко там в тихата долина, далече от всякакъв шум, ако не се смята речното ромолене, те биха се сторили на всеки човек домове на обикновени и невинни хора. И все пак всяка една от тези къщи беше дом на убиец.
Двама мъже повели мама надолу по стръмни и хлъзгави стълби, които водели към къщата на главатаря. Оставили я до вратата разтреперана, но решена да изкаже всичко, което й било на душата.
Поседяла обаче малко и се замислила какво право в края на краищата имала тя, обикновената фермерска жена, да се обижда от това, че мъже от благороден произход бяха сметнали за необходимо да убият мъжа и? А както всички в Ексмур знаехме, родът Дун беше от твърде благороден произход.
Но после, когато отново се сетила за съпруга си и си спомнила как заставал до нея и я прегръщал със силната си ръка, как обичал да му бъде изпържен бекона и как нежно я хвалел, очите й отново се напълнили със сълзи.
Излязъл сър Енсор Дун, висок старец с градинарски ръкавици на ръцете, като че ли бил най-обикновен работник. И само по устата и очите му, по начина, по който ходел, и най-вече по гласа му, дори едно дете би разбрало и почувствувало, че този човек не е работник.
Той спрял и погледнал майка ми с големите си черни очи. Дългата му бяла коса галела палтото му и тя просто не можела да не му се поклони.
— Добра жено, ти не си от нашите хора. Кой те е довел тук? — попитал той.
Стоял, оглеждал я под вежди и се възхищавал на хубостта й. Това толкова обидило майка ми, че тя много се ядосала и му извикала: „Предатели! Главорези! Страхливци! Дошла съм да питам за мъжа си.“ Не могла да каже нищо друго, а само стояла и втренчено го гледала.
— Госпожо — казал сър Енсор Дун, който беше роден благородник, само че много лош, — извинявайте. Ако не бяха толкова стари очите ми, може би щях да ви позная. Но ако вашият съпруг е затворник при нас, ще бъде освободен без откуп.
Любезното му държание било прекалено много за майка ми и тя се помолила: „Моля ви, сър, разрешете ми да си поплача малко.“
Той се отстранил, като че ли знаел, че за това на жените помощ не им трябва. И по начина, по който плакала, сър Енсор разбрал, че те са убили мъжа и, и никак не й се разсърдил, а й разрешил да говори отново.
— Не зная — казала мама — наистина, сър Енсор Дун, не искам никого да обвинявам несправедливо, но аз загубих най-добрия съпруг, когото бог някога е давал на жена, а го познавах от времето, когато той едва стигаше до пояса ви, а аз до коляното ви, сър.
Тук тя отново избухнала в плач, защото знаела, че вече няма кой да избърсва сълзите й.
— Този въпрос трябва да се провери и ще бъде проверен веднага — казал старият човек леко разчувствуван, въпреки всичките си знания. — Госпожо, ако е била извършена несправедливост, повярвайте в честната дума на един Дун, че ще направя всичко възможно, за да ви помогна. Влезте вътре и си починете, докато аз разпитам каква е работата. Как беше името на добрия ви съпруг и къде и кога се е случило нещастието?
— Божичко — възкликнала майка ми, докато той любезно и дал стол, но тя не седнала на него, — в събота сутринта бях съпруга, сър, а в събота вечерта — вдовица, и децата ми — сирачета. Мъжът ми, сър, се казваше Джон Рид, както знаят всички, и в Съмърсет, и в Девън нямаше по-мил и по-добър човек от него. Връщал се в къщи от пазара в Порлок и ми носел нова рокля и нов гребен, който да забоде в косите ми. О, Джон, колко беше добър с мен!
— Госпожо, това е сериозно нещо — меко казал сър Енсор. — Знам, че момчетата ми са малко буйни, и все пак не мога да повярвам, че нарочно биха навредили на когото и да било. И все пак… и все пак вие наистина изглеждате тъжна. Изпратете при мен Съветника! — извикал той от вратата. И из долината се понесъл викът: „Изпратете Съветника при Вожда!“
Съветника дошъл още преди майка ми да успее да се съвземе, и само при вида му всичките й идеи за добро и зло я напуснали. Бил мъж с необикновена сила, но не толкова висок като баща си, сър Енсор Дун; имал дълга сива брада, която достигала чак до кожения му колан. Веждите му били гъсти и рунтави и висели над две огромни кафяви очи, които криел или показвал, пламтящи като огньове, а това безкрайно много смутил майка ми. Стоял изправен, с шапка в ръка, и тя се опитвала да Гледа в него, но той като че ли изобщо не я забелязвал.