Сякаш внушителните статуи по фасадата на катедралата оживяха, когато почетната гвардия се прегрупира в преддверието и с бавен марш започна да се оттегля навън към тротоара. Гвардията достигна до бордюра едновременно с катафалката.
Светкавиците на фотоапаратите не преставаха да проблясват, докато гвардейците с церемониална стъпка сваляха загърнатия с националния флаг ковчег от дългия черен автомобил.
Двамата мъже от тайните служби се отделиха от тълпата и застанаха най-отзад в редицата от носачите, които вдигнаха ковчега без никакво видимо усилие на височината на раменете си.
Военните и агентите спряха на най-горното стъпало, точно зад бившия президент и дъщеря му, когато от юг се разнесе силен тътен.
Миг по-късно в безоблачното небе над центъра на града се появи ято от пет нисколетящи изтребителя Ф-15. При спускането им над Четиридесет и втора улица летящият от западната страна изтребител внезапно наруши строя и се устреми нагоре, докато останалите самолети профучаха с оглушителен тътен над катедралата във формация, символизираща изчезнал човек.
Носачите на националното знаме изчакаха да заглъхне докрай ехото от тътена на реактивните двигатели сред каньона от стомана и стъкло, каквото всъщност представляваше Пето авеню. След това с бавна, тържествена стъпка внесоха в катедралата ковчега на Каролайн Хопкинс.
Острият и писклив звук на гайдата се разнесе чак когато бившият президент прекоси прага на главния вход на катедралата „Сейнт Патрик“. Сякаш целият град бе притихнал в благоговейно мълчание, преди да прозвучат първите акорди на познатата на всички мелодия от „Небесната милост“9.
Кати Калвин, опитната репортерка от „Ню Йорк Таймс“, огледа тълпата и тогава осъзна, че най-после бе напипала вълнуваща тема, за която обаче никога нямаше да напише нито ред. Хората смъкнаха шапките си, притиснаха ръце към гърдите си и запяха химна. Навсякъде, додето стигаше погледът, тези претръпнали от всичко, коравосърдечни нюйоркчани плачеха открито, без да прикриват сълзите си.
Ала това не беше най-разтърсващият шок за една толкова видяла и препатила репортерка като Кати Калвин.
Не, много по-силна бе изненадата, когато тя самата опипа с ръка страната си и осъзна, че също плачеше.
12.
„Как да не се насълзи човек“ — помисли си Чистника, докато се взираше през бинокъла си от въртящия се стол в задната част на паркирания черен микробус.
„По дяволите, нещата се подреждат идеално“, ухили се той и потри длани.
Усети сълзи на радост.
Микробусът бе паркиран край Петдесет и първа улица и Пето авеню — точно на най-живописния ъгъл на масивната катедрала. От един час наблюдаваше през затъмнения прозорец неспирния парад на пристигащите знаменитости.
„Едно е да предвидиш нещо, ала съвсем друго е да наблюдаваш как се сбъдват всичките ти прогнози“ — каза си Чистника, когато църковните двери се притвориха зад президента Хопкинс и антуража от най-приближените му блюдолизци.
Смъкна бинокъла, за да откъсне малко от хартиените кърпички в пластмасовата кутия, притисната между краката му. Почервенелите му от студа ръце изтръпнаха, докато търсеше пипнешком рулото. Обикновено не забравяше да използва при подобни случаи лосион за ръце „Джергенс“, за да измива дланите си, но се оказа, че в бързината е забравил да го вземе.
„Е, дано това е единственото, което съм пропуснал днес“, въздъхна той и се усмихна. След това пусна в нозете си използваната хартиена кърпичка и отново надигна бинокъла „Щайнер 15-80“.
Огледа внимателно периметъра на просторното каре, върху което се издигаше катедралата, като приковаваше за проверка мощните окуляри върху всеки от постовете на охраната.
Пред фасадата на катедралата се виждаше редицата от агентите към службата със специално предназначение към полицията на Манхатън, а зад опънатата лента напираха репортерите. Страничните улици бяха блокирани на всеки ъгъл от екипите за бързо реагиране.
Отдалеч командосите изглеждаха застрашително с ниско нахлупените на главите си бейзболни шапки и автоматичните пистолети „Колт“, затъкнати в кръстосаните през гърдите им колани, но в ръцете си държаха цигари и чаши с кафе. Вместо да бъдат пределно бдителни, те само си бъбреха, скупчени на малки групички, като всеки се опитваше да направи впечатление на останалите с лъжите си за подвизите си през часовете на извънредните си дежурства.