От прозореца на таванската ни стая се виждаше училището, намиращо се на Деветдесет и седма улица, недалеч от високата сграда на юридическата кантора „Сполдинг“. Ала всеки от запознатите с пиковия час на сутрешния трафик в Манхатън ще ви потвърди, че ако успеете да преминете за четири минути през две пресечки, значи сте имали голям късмет.
Разбира се, че можех да ги оставя да отидат пеша до училището. Джулия, Брайън и по-големите деца бяха доказали, че са способни да се грижат за себе си. Само че точно сега исках да бъда с тях, колкото бе възможно повече време, за да знаят, че не са изоставени.
Освен това отскоро започнах да изпитвам отчаяна необходимост по-често да бъдат с мен.
Всъщност единственото, което ме възпираше да надраскам извинителни бележки, за да ги освободя от училище, бе сестра Шийла — строгата директорка. Задникът ми цял живот нямаше да забрави скамейката за наказаните ученици.
Стигнахме до ъгъла на училището на авеню Амстердам в последната минута. Изскочих от кабината и разтворих със замах плъзгащата се врата на нашия семеен автомобил — микробус от клас „Супер Дюти“, дванадесет местен, най-големия от всички ванове на „Форд“. Бях успял да го купя от един аукцион за полицейски автомобили. Минивановете бяха само за майки от предградията с две или най-много три деца, докато моята нюйоркска многонационална фамилия Бенет се нуждаеше от по-сериозно транспортно средство.
— Бегом към класните стаи! — изкрещях, щом измъкнах хлапетата и ги строих на тротоара.
Шона тъкмо наближаваше, когато сестра Шийла протегна ръка към резето на масивната дъбова врата, за да я затвори и залости отвътре. Успях да видя обаче как в последния момент сбръчканата възрастна монахиня огледа улицата и ме измери със строг, въпросителен поглед, готов да прерасне в изпепеляващ.
Гумите изсвириха пронизително, когато подкарах с пълна газ, за да напусна по-бързо сцената.
16.
Не повярвах на обонянието си, когато най-после се добрах до апартамента. Ухаеше на току-що сварено кафе. Хубаво, силно…
Освен това се долавяше още някаква миризма. Не исках да си урочасам късмета, ала ме загложди подозрението, че вътре нещо се пече.
Като влязох в кухнята, Мери Катрин тъкмо изваждаше от фурната на печката тава с кифлички. Кифлички със сладко от боровинки. Обожавах ги така, както Хоумър Симпсън от сериала „Семейство Симпсън“ обичаше поничките. Млада дама като Мери навярно не би могла да изяде шест кифлички с боровинки на закуска, напи? Надявах се да сподели поне една с мен.
Пък и кухнята блестеше от чистота. Всяка повърхност лъщеше, всичките купи от овесената каша бяха измити и прибрани. Откъде се бе взел този чевръст екип за бързо почистване?
— Господин Бенет — посрещна ме Мери Катрин, като отметна кичура руса коса от лицето си, докато оставяше тавата с кифличките върху печката. — Къде са хлапетата? Тази сутрин, като слязох тук долу, се почувствах като Снежанка в къщичката на джуджетата. Пълно е с малки креватчета, но в тях няма никой.
— Джуджетата са на училище — обясних й аз.
Мери Катрин ме изгледа въпросително, почти също както сестра Шийла преди малко.
— По кое време тръгват? — попита тя.
— Към осем — отвърнах, неспособен да откъсна поглед от кифличките, обвити в ароматна пара.
— Тогава трябва да започвам от седем, господин Бенет, а не от девет. Нямаше смисъл да идвам чак дотук, ако не искате да ви помагам.
— Извинявам се, но моето име е Майк, забрави ли? — припомних й аз. — А тези тук…
— Те са за след закуската. Как искаш яйцата си? — попита тя и смутено добави: — Майк?
„След закуската?“, учудих се аз, защото си мислех, че кифличките ще са днешната ми закуска. Май тази работа с au pair ще се получи.
— Няма ли да те затрудни да приготвиш и яйца? — поинтересувах се плахо.
— С шунка или с наденички? — прекъсна ме делово тя.
„Може и без нищо“, помислих си с усмивка и поклатих глава.
Тъкмо се бях заел с трудния избор, когато мобилният ми телефон започна да вибрира. Погледнах малкия дисплей, за да проверя кой ми се обажда. Видях изписан номера на моя шеф. Затворих очи и за миг си пожелах номерът му тутакси да се изтрие от екранчето. „Дотук с телепатичните ми способности“ — въздъхнах, докато усещах как апаратчето продължаваше да потрепва в дланта ми като прясно уловена пъстърва.