— Извинете ме, господин президент — прошепна натрапникът. — Много съжалявам. Извинете ме.
Рус мъж с бледо лице в двуреден, метално сив костюм стоеше на три метра от тяхното сепаре. Размахваше в ръка менюто и една писалка. Салонният управител Анри веднага се появи, за да помогне на Стив Беплар, агентът от специалните служби, охраняващ семейство Хопкинс, да отведе дискретно досадния натрапник.
— О, толкова съжалявам! — продължи да се извинява непознатият пред агента от специалните служби. — Исках само президентът да се подпише върху менюто.
— Всичко е наред, Стив — махна с ръка Стивън Хопкинс и сви извинително рамене към съпругата си.
„Славата понякога е истинска кучка“ — помисли си ядосано Каролайн, докато поставяше чашата с шампанско върху снежнобялата ленена покривка.
— Може ли да го надпишете за жена ми? Името й е Карла — заговори забързано бледият мъж, надничайки над широкото рамо на агента от специалните служби.
— Карла е съпругата ми! — извика той малко по-силно.
— О, боже мой! Вече го казах, нали? Извадих невероятния късмет да видя отблизо най-великия президент от миналия век, а аз какво правя? Дрънкам глупости! Боже, сега пък се изчервих! Длъжен съм да ви кажа, че изглеждате страхотно тази вечер. Особено вие, госпожо Хопкинс.
— Честита Коледа и на вас, сър — Стивън Хопкинс опита да се усмихне, доколкото можеше по-мило.
— Надявам се, че не ви обезпокоих — смотолеви непознатият.
— Ама разбира се! — засмя се Стивън, когато досадникът се скри от погледите им. — Как може съпругът на Карла да си помисли, че съсипването на най-романтичния миг в живота ни може да ни причини някакво безпокойство?
Двамата още се смееха, когато ухиленият до уши сервитьор приближи, за да им поднесе вечерята, след което мигом изчезна. Каролайн възхитено огледа сложната украса на своята порция гъши дроб, а съпругът й доля шампанско в чашата.
„Толкова е красиво, че е грях да бъде изядено“, помисли си тя, посягайки към ножа и вилицата. Първата хапка бе толкова лека, че усети вкуса й след няколко секунди. Но после вече бе твърде късно.
Сякаш някакво огнено кълбо мигновено обгори дробовете, гърлото и лицето на Каролайн Хопкинс. Очите й като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите, когато тя изпусна сребърната вилица, която издрънча върху порцелановата чиния.
— О, боже мой, Каролайн — чу тя вика на Стивън, който я гледаше ужасен. — Стив! Помощ! Нещо не е наред с Каролайн! Не може да диша!
II.
„Моля те, Господи, не. Не позволявай това да се случи. Недей!“ — помоли се Стивън Хопкинс, докато се надигна пребледнял и опита отново да извика за помощ. Стив Беплар вече беше до него, грабна масата и я блъсна настрани.
Кристални чаши и порцеланови чинии се изпотрошиха върху полирания дървен под, когато агент Сюзън Ву, най-близко намиращата се от четиричленната охрана, изтегли г-жа Хопкинс от сепарето. Агентката незабавно бръкна с пръст в устата на Каролайн, за да извади остатъците от храната. После застана зад нея, притисна юмрук към гръдния й кош и започна да изпълнява метода на Хаймлих за първа помощ при опасно задавяне.
Стивън наблюдаваше безпомощно как лицето на жена му от червено стана почти черно мораво.
— Спрете! Почакайте! — намеси се той. — Тя не се е задавила. Това е алергията! Тя е алергична към фъстъчено масло. Намерете лекарството й! Малката писалка, която винаги носи със себе си. Къде е чантата й?
— В колата отвън! — извика агент Ву, затича се през залата и след минута се завърна с чантата на Каролайн в ръка.
Стивън Хопкинс изсипа съдържанието на чантата върху атлазената дамаска на сепарето.
— Няма я тук! — изохка той, докато трескаво ровеше из гримовете и флакончетата с парфюми.
Стив Беплар извика нещо в микрофона в ръкава си, сетне вдигна на ръце бившата Първа дама, сякаш беше заспало малко дете.
— Към болницата, сър! — задъхано каза той, забързан към изхода, докато всички останали в ресторанта го изпращаха с ужасени погледи.
След броени секунди Стивън Хопкинс седеше на задната седалка на движещия се с бясна скорост полицейски автомобил „Краун Виктория“ и придържаше главата на жена си върху скута си. Тя дишаше накъсано със свистящи хрипове, сякаш въздухът изгаряше дробовете й. Сърцето му се свиваше от мъка, докато я гледаше как стиска очи, мъчена от жестока болка.