Неколцина от заложниците по най-близките скамейки нервно се изсмяха.
Предводителят на похитителите огледа групата. И той се засмя. Ала в следващия миг рязко се извърна и сграбчи бившия президент за бялата му коса.
— Защо, защо, защо! — изкрещя той в ухото му. — Това винаги ти е било най-голямата слабост, Стиви. Винаги се правиш на голям умник.
— Кучи син! — извика Хопкинс с помътен поглед от болката и най-вече от унижението. Струваше му се, че в следващия миг ще бъде скалпиран. Този дребосък, наричащ себе си Джак, се оказа много силен в ръцете.
— Да не би да наричаш майка ми кучка? — ледено процеди Джак. — Може би си давал да ти целуват задника толкова често, та си забравил, че може да бъде и насинен. Ако още веднъж, задник такъв, проявиш неуважение към мен, ще ти изтръгна червата и ще те принудя да си ги изядеш.
Джак тръшна бившия президент на скамейката. Накрая пусна косата му и Стивън Хопкинс рухна на пода.
Похитителят въздъхна дълбоко и се усмихна на останалите заложници.
— Видяхте ли това? Така става, когато си изпусна нервите — обясни им Джак. — Сега вече узнахте за моята единствена слабост.
След продължителната пауза, през която остана дълбоко замислен, той посочи бившия президент.
— Знаете ли какво, господин Президент? На вас за днес достатъчно ви се насъбра — каза той. — Защо не се приберете в дома си? Вие сте уволнен! Разкарайте го от моята църква!
Двама от похитителите сграбчиха грубо бившия президент под мишниците и забързано го завлякоха по централната пътека до предната врата.
— Но ще ви кажа истината, Хопкинс — провикна се Джак зад гърба му. — След като се запознах с вас, наистина се радвам, че гласувах за Нейдър. И двата пъти!
28.
Джон Руни, провъзгласен от „Лос Анжелис Таймс“ за „най-добрия комик в киното за десетилетието“, се молеше. Дори и да бе съгрешавал понякога, все пак бе християнин и сега седеше чинно на скамейката и мълком молеше Бог да срази цялата тази шайка.
Ала спря насред молитвата, когато нещо дребно го удари отстрани по врата. Сведе поглед и видя на скамейката до себе си малко късче хартия, нагънато и смачкано на топка. Какво, по дяволите, беше това?
Оказа се, че беше лист, откъснат от сборника с църковни химни. С черно мастило някой бе написал Обърни точно над нотите. Руни разгъна бележката, но преди това се огледа предпазливо дали няма да го види някой от похитителите, които ги охраняваха. Онзи, най-едрият — наричан от другите Малкия Джон, — седеше върху олтара, сякаш беше багажник на автомобил, и се прозяваше така широко, че можеше да се видят кътниците му.
Джон Руни разтвори бележката в скута си:
Руни, аз съм на редицата зад теб. Бавно се отмести към средата на скамейката, за да можем да поговорим. Но докато го правиш, не позволявай на негодника пред теб да те види. Чарли Конлан
Руни напъха бележката в джоба си поне докато се отърве от нея. През следващите минути той съвсем бавно напредваше към централната част от дългата скамейка.
Когато най-после се добра до средата, плътен глас зад него му зашепна:
— За бога, Джони, казах бавно, а не да се влачиш едва-едва като охлюв.
— Извинявай — едва чуто прошепна на свой ред Руни.
— Видя ли какво сториха с Хопкинс? — попита го Чарли Конлан.
Руни мрачно кимна.
— Какво, според теб, искат от нас, останалите?
— Нищо добро не ни очаква — рече Чарли. — Мога да ти гарантирам. Но най-много ме плаши това, че навярно отвън църквата е заобиколена от ченгета. И единственото, което пази тези момчета да не бъдат застреляни или да не се озоват в затвора, сме ние.
— А какво можем да направим? — попита го Руни.
— Да се съпротивляваме — убедено заяви Конлан. — Тод Сноу е на редицата зад мен. Той вече е говорил с магната Зейвиър Браун, който пък е точно зад него. С теб ставаме четирима.
— И какво ще сторим? — запита Руни. — Сам виждаш какво натвориха с Хопкинс веднага щом си отвори устата.
— Засега ще изчакаме. Трябва да бъдем търпеливи. Да издебнем подходящия миг. Четиримата ще можем да се справим с един или с двама от тези типове. С това ще започнем. Джон, може да се окаже, че нямаме избор.
29.
Въодушевлението, обзело репортерката от „Ню Йорк Таймс“ Кати Калвин, когато бе освободена от катедралата „Сейнт Патрик“, бързо отстъпи пред раздразнението й, че бе принудена да изчака на опашката заедно с всички останали, за да бъде разпитана от полицаите. Тези твърдоглави мъже от нюйоркската полиция явно бяха решили да задържат доскорошните заложници зад импровизираните огради насред Пето авеню и да не позволят никому да се измъкне, докато не бъде разпитан от някой от четиримата детективи, седнали на столовете зад сгъваемите маси, разпънати направо на тротоара.