Изглеждаше доста рисковано, но ако трябваше по някакъв начин да проникнем вътре, може би щяхме да успеем тихомълком да откъртим няколко от тези медни ленти и да нахълтаме в катедралата.
— Може ли да се види какво се върши в северната кула отдолу, от най-ниското ниво в катедралата? — го попитах аз.
— Защо? — строго ме изгледа жената, която досега разговаряше с Нарди. — Да не би да планирате и нея да я взривите, детектив…
36.
Едва сега забелязах журналистическата карта с надпис „Ню Йорк Таймс“, закрепена към ревера на палтото й. Дотук с моите изострени детективски способности за наблюдение.
— Казвам се Бенет — довърших аз вместо нея.
— О, да, Бенет. Вие бяхте от полицейското управление на Манхатън — север, нали? Слушала съм за вас. Как се справя Уил Матюс?
Като повечето полицаи аз също не можех да се примиря с твърдението, че хората имат право всичко да знаят, толкова усърдно припомняно от представителите на пресата. Бих могъл да го приема само ако журналистите се държаха благородно, ако не бяха готови да се продават в името на сензационните новини. Само че те пред нищо не се спираха единствено за да пласират повече от своите вестници.
Затова удостоих младата журналистка само с най-строгото полицейско изражение, на което бях способен. Ала, макар че почти успях да си придам внушаващ респект като тоя на командир Уил Матюс, малката нахалница не изглеждаше никак притеснена.
— Защо не попитате него? — изрекох накрая аз.
— Бих го сторила. Обаче на дисплея на мобилния му телефон веднага ще се изпише името на повикващия. Затова разкажете ми вие сега, детектив, за какво става дума? Никой ли нищо не знае? — припряно заговори тя, като от бързане добре школуваният й тон отстъпи пред уличното нюйоркско наречие. — Или никой не иска да говори?
— Ами сама си изберете отговора, който най-много ви допада — посъветвах я и се обърнах.
— Хм, като заговорихме за възможностите за избор, се чудя дали моят редактор ще одобри заглавие като НАЙ-ГОЛЯМАТА ИЗДЪНКА НА СЛУЖБИТЕ ЗА СИГУРНОСТ В СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ? Или: НЮЙОРКСКАТА ПОЛИЦИЯ БЕЗСИЛНА ПРЕД КАМЕННИТЕ СТЕНИ? — добави репортерката от „Ню Йорк Таймс“. — Това със сигурност ще привлече вниманието на читателите. Как мислите, детектив Бенет? Дали пък няма да заприлича на заглавията в някой от вестниците от жълтата преса? „Ню Йорк Поуст“ например?
Потреперих, като си спомних какво бе казал Уил Матюс. Никак няма да му хареса, ако аз стана причината в пресата да оплюят нюйоркската полиция.
— Слушайте, госпожице Калвин — започнах, след като отново се обърнах към нея. — Не ме разбирайте погрешно. Естествено, че ще говоря с вас, но неофициално. Съгласна ли сте?
Репортерката бързо кимна.
— В общи линии засега вие знаете колкото нас. Установихме контакт с похитителите, но те още не са ни предявили исканията си. Щом ги узнаем и щом получа съответното разрешение, ще ви предоставя цялата информация, която ще ми бъде позволено да споделя. Това устройва ли ви? Но в момента сме в кризисна ситуация. Ако онези психопати вътре имат радиоприемник или телевизор и узнаят за плановете ни, заложниците може да загинат. А сред тях има много важни личности — като се извърнах, видях, че Нед Мейсън бясно ми маха с ръка от вратата на караваната. — Всички ние трябва да обединим усилията си за спасението им — извиках и хукнах към караваната.
37.
Мейсън ми подаде звънящия мобилен телефон още щом се появих на прага на караваната.
— Майк слуша — изрекох задъхано в слушалката.
— Здрасти, Майк — поздрави ме Джак. — Какво не е наред, та оставяш телефона да звъни толкова дълго? Да не си заспал, докато ме очакваше? Ако не те имах за голям симпатяга, щях да те заподозра, че кроиш нещо срещу мен.
— Благодаря ти, че освободи президента — казах му съвсем искрено.
— А, да не говорим за това — отвърна Джак. — Това бе най-малкото, което можех да сторя. А сега ме слушай внимателно. Ще ти обясня причината, заради която ти се обаждам. Събрах нашите искания и си мисля дали не ти ги изпратя в един имейл? Става ли? Обикновено предпочитам стандартна поща, но нали знаеш колко са претоварени пощите по празниците.
Привидно нехайният маниер, с който Джак ми говореше, започваше да ми лази по нервите. Обучението ми като преговарящ за освобождаването на заложници се основаваше предимно на това да успокоявам опасни за обществото личности, които действително са ужасно объркани, обезумели, направо откачили, стигнали до ръба.