— Всеки един от нас си има определена роля в тази игра, Джак — опита се да го успокои Чистника. Много добре знаеше, че Джак — партньорът му в престъплението — беше роден невротик. Което не беше най-привлекателното му качество.
— Хубаво, но ако бях на твое място, щях да се подсигуря допълнително, та да не сгафя с репликите — додаде Джак със заплашителна нота, преди да прекъсне връзката по тайната телефонна линия.
42.
Следващия път, когато вдигнах поглед от бележките, които съставях за преговорите с Джак, видях през малкия прозорец на импровизирания ни команден център, че навън бе започнало да притъмнява. Времето се бе изнизало съвсем неусетно. Пол Мартели говореше оживено по съседния телефон. Нед Мейсън дежуреше до третия телефон. Още дузина полицаи работеха с лаптопите си, включително и Стив Рено.
Надигнах се и главата ми се опря о ниския таван, когато се опитах да се протегна в целия си ръст — метър и осемдесет и осем.
Исканията на похитителите бяха изпратени в главната квартира на ФБР в центъра на Ню Йорк — на „Федеръл Плаза“ 26. Екипът от специалисти на ФБР, който разследваше финансови и данъчни измами на така наречените „бели якички“, усилено обработваше данните. Общата сума на откупа възлизаше на почти осемдесет милиона долара.
Сумата бе непосилно голяма за един човек, но ако се разделеше на броя на заложниците, се получаваше приблизително към два и половина милиона долара на човек — стойност, която не беше чак толкова стряскаща.
Всъщност се изненадахме от готовността на тези хора да си платят откупите.
Семействата на знаменитостите ми дадоха телефонните номера на счетоводителите си, дори още преди да се представя. Повечето от агентите на холивудските таланти, с които ми се наложи да разговарям, не се поколебаха нито за миг да предложат парите на своите агенции в полза на най-доходоносните си клиенти. Три инвестиционни банки работеха извънредно, за да организират всички електронни трансфери на сумите. Един адвокат от Бевърли Хилс дори ми поиска телефонния номер, чрез който да може се свърже пряко с похитителите, за да улесни договарянето на подробностите по откупа на клиента си.
Ситуацията ми се струваше малко странна, но бях принуден да се съглася с това, което Джак ми каза, преди да ми продиктува исканията си: тлъстите котараци с готовност ще платят колкото им поискаш, само и само да не пострадат.
Излязох от караваната за глътка чист въздух, от която отчаяно се нуждаех, и първото, което ме посрещна, бе силното бръмчене на дизеловите генератори. Полицаите бяха докарали половин дузина от преносимите платформи, използвани за осветяване на местопрестъпленията. Сега катедралата грееше отвсякъде, сякаш се намирахме на „Таймс Скуеър“. За секунда сцената ми напомни за още един дразнещ нюйоркски феномен: всичко наподобяваше снимачна площадка с паркираните каравани, блокираните улици и ярките светлини, заливащи погледа, накъдето и да се обърнеш.
Време бе да отскоча до микробуса, използван като павилион за храна и напитки, помислих си аз. Да видя дали ще мога да преглътна няколко хапки.
Докато крачех на изток по Петдесета улица, видях, че страните на катедралата също бяха осветени. По това време тук би трябвало да се разхождат семейни двойки, хванати под ръка. Розовобузести посетители от цялата страна и от целия свят да отпиват от чашите си с горещо какао, а лицата им да се озаряват от усмивки, когато зърнат сиянието на обредните свещи иззад прочутите прозорци с цветни стъкла.
На покрива над северозападния ъгъл на „Сакс от Пето авеню“ забелязах един неподвижен снайперист от ФБР.
Цялата обстановка изглеждаше нереална и налудничава.
А най-налудничавото беше, че тези маниаци бяха сигурни, че ще се измъкнат безнаказано.
Но как? Всеки сантиметър от катедралата бе взет на прицел от снайперистите. Дори въздушният трафик бе отклонен, за да не се опитат похитителите да избягат с хеликоптер, колкото и невероятен да изглеждаше този вариант. А както спомена Оукли, командирът на Отряда за спасяване на заложниците, тази църква е била построена преди сто и петдесет години най-отгоре на монолитната скала, върху която се извисяваше Манхатън. Така че бе невъзможно да се прокопаят подземни тунели, за да се измъкнат през тях.
Опитах се да се успокоя с мисълта, че похитителите нямат докрай разработен план за бягство, че Джак ще действа импровизирано, когато го притиснем отвсякъде.