— Не се и съмнявам — промърморих аз.
— Почакайте — прекъсна ме Анри. — Май че останаха някакви негови вещи в гардероба му. Бихте ли слезли с мен долу, за да ги проверим?
Отзовах се на предложението му и като слязох на долния етаж, открих две неща в износеното му шкафче.
Чифт мръсни маратонки и смачкано разписание за метрото по северната линия към Хъдсън.
„Очертава се началото на Случая с мръсните маратонки“, помислих си. Някой от прочутите детективи от криминалните романи би бил силно впечатлен.
Но всъщност отново се озовах в задънена улица или поне така изглеждаше в този момент.
Прибрах вещите на стажанта в празна найлонова торба с реклама на аптекарската верига „Дуейн Рийд“, която намерих под шкафчето. Може би щяхме да успеем да идентифицираме въпросния Пабло по пръстовите му отпечатъци. Ако междувременно вече не се бе завърнал в Централна Америка.
Следата никак не беше окуражаваща, но по-добре нещо малко, отколкото нищо.
— Това важна улика ли е? — възбудено ме попита Анри, когато взех торбата с „доказателствата“.
Затръшнах с все сила вратата на шкафчето.
— Изключително важна, готин — рекох му аз.
50.
В съня си Лора Уинстън — провъзгласена от списание „Вог“ за кралицата на модата на новото хилядолетие, — се виждаше сред езерото в имението на Ралф Лорън24 в северен Уестчестър. Лежеше сама в някакво кану, облечена в риза от бял муселин и плаваше под небе, окъпано в светла, бездънна синева. Лодката се носеше от течението край брега под сведените китни клони на разцъфналите череши, под сипещите се бели листенца на цветчетата, нежни като мигли на ангели, леко капещи по лицето й, по шията, по гърдите. Когато се опита да се надигне и да седне в кануто, тя усети колко плътно се е стегнал муселинът около раменете й. Защото бе мъртва и се носеше в погребалната си лодка, внезапно осъзна жената. И я обля студена пот.
Лора Уинстън се сепна, пробуди се и удари силно главата си в твърдата дървена облегалка на църковната скамейка.
После чу тежкото трополене от нечии подковани ботуши и двама мъже със скиорски маски, с гърди, целите опасани с гирлянди от гранати върху кафявите им монашески раса, бавно преминаха през централната пътека на параклиса.
„Каква идиотка съм само“, упрекна се тя. Точно в този момент, ако бе проявила мъдрост и не бе дошла на това погребение, щеше да се намира на девет хиляди километра от тук, сред южните Кариби, в залива Фор. Той се простираше пред плажа на имението й за двадесет и един милиона долара в стил Френски ренесанс на приказното островче Сен Бартоломю. Сега щеше да довършва приготовленията за посрещането на Новата година. Елегантно оформените покани вече бяха разпратени до Джорджо, Донатела, Ралф и Мучия25.
Вместо това тя бе пренебрегнала вътрешния си глас, нейния неизменно предпазлив съветник по всичките въпроси на оцеляването й. Снощи благоразумно се бе опитал да я разубеди: „Внимавай! Това елитно събитие за Ню Йорк е като червен плащ за биковете, търсещи цели за терористични атаки! Стой по-надалеч!“
В този момент се обади другият й вътрешен таен глас и постепенно се извиси в агонизиращите й гърди.
Защото сега бе останала без хапчетата си.
Лекарството „Оксиконтин“ й бе предписано първоначално заради натъртването на таза при една от игрите на тенис. След месец обаче, като разбра, че лекарят й е склонен да продължи да й го изписва, тя започна редовно да го взема заедно с мултивитамините си, понеже се оказа невероятно мощен енергиен стимулатор, ефективно прогонващ последиците от всякакъв стрес.
Лора не искаше да си го признае, но през последния един час тя едва издържаше, лишена от хапчетата си. Веднъж вече бе преживяла този ужас. Случи се в Мароко. Вцепеняването й бе предшествано от лека, но дразнеща възбуда, разпростираща се по цялото й тяло. Скоро възбудата стана много по-силна и по-мъчителна. Започна да се мята и гърчи. След цял час в конвулсии тя още не бе престанала да се тресе неудържимо. А след още десет часа бе готова сама да се скалпира, само и само това мъчение най-сетне да спре. Успя да оцелее след този кошмарен епизод единствено благодарение на половин шишенце валиум, благосклонно отстъпено й от нейния фотограф.
24
Американски дизайнер от шестдесетте години. Предлага изключително изискано елегантни колекции в цял свят, от Аржентина до Русия; най-вече мъжки спортни аксесоари. — Б.пр.
25
Внучка на Марио Прада, основателя на модната къща „Прада“. Тя е родена през 1949 г. в Милано с името Мария Бианчи. — Б.пр.