54.
Когато приглушеното тракане, тропане и кискане на многолюдното ми семейство успяха да ме събудят рано тази сутрин, усетих, че леглото откъм страната на жена ми е празно и се изпълних с благодарност към нея. Двамата с Мейв отдавна се бяхме разбрали всяка делнична сутрин тя да облича и приготвя децата, а аз да ги водя на училище. Това ми позволяваше да поспя още малко, докато тя се нагърбваше с тежката шетня по привеждането в ред на семейството ни, чийто брой се изписваше с двуцифрено число — жест, който могат да оценят само хора с продължителен семеен стаж.
Повъртях се и протегнах ръце, за да докосна топлината на нейната възглавница, но усетих само студените, вкоравени от гладене чаршафи около себе си. И тогава си спомних.
Докато лежах там, за да поема първата утринна глътка от личното ми страдание, вледеняващ въпрос обсеби ума ми.
Спуснах босите си ходила върху студения дървен под, пресегнах се и грабнах износения си прокъсан халат, преметнат на облегалката на леглото. След като Мейв я няма, за да приготви децата, кой го бе направил?
Трудно е да се опише какво изпитах, когато пристъпих през прага на кухнята и заварих всичките си деца напълно облечени за коледното представление. Бях убеден, че още сънувам или дори може би вече съм умрял, заобиколен от няколко малки и миловидни ангели, като видях дечурлигата си тъй неузнаваемо предрешени, подредени около изрядно сервираната маса за закуска като в някаква нереална ренесансова картина с небесен сюжет. Тогава Трент събори от масата купата си с овесена каша, онази с изображението на Спондж Боб Квадратните гащи, и всички извърнаха глави към вратата.
— Тате! — провикнаха се те в хор.
„Но как са успели да се приготвят?“, зачудих се аз. Какъв лош баща съм. Дори бях забравил за представлението. Не зная защо се разплаках, когато се наведох, за да вдигна от линолеума няколко парчета от „Зрънчо Фрут Луупс“. Тогава разбрах защо.
Това, че хлапетата можеха сами да се грижат за себе си, означаваше, че Мейв си бе свършила работата. Сякаш се бе погрижила за всичко и вече можеше да си тръгне.
Скришом забърсах сълзите си в ръкава на халата, докато Криси силно ме прегърна и ми подари нежна целувка, като погали с трепкащите си мигли врата ми.
Поех дълбоко дъх, за да се окопитя. Ако Мейв можеше да ме види отнякъде как съм се разциврил пред тях, със сигурност щеше да ми срита задника.
И така, когато отново вдигнах очи към тях, върху лицето ми грееше най-игривата от всички усмивки, на които бях способен. Децата ми бяха истински ангели. Истинско чудо. Кимнах с благодарност към Джулия и Брайън. Можеше ли някой — а още по-малко две хлапета, — толкова самоотвержено да се справи с такава трудна задача, при това в един от най-трудните моменти в живота си? Стиснах зъби, за да потисна следващия пристъп на тъга, после се изкашлях.
— Зная, че днес не е неделя — провикнах се ентусиазирано аз, — но кой, освен мен, иска една прекрасна неделна закуска?
Виковете „ние“ и „аз“ отекнаха в стените, докато аз нагласявах двата тигана за пържене върху котлоните на печката.
Шеймъс се появи в кухнята тъкмо когато разпределях приготвените от мен шунка, яйца, картофи и лук по чиниите на децата.
— Брей! Каква страхотна гледка! — удиви се той, оглеждайки с широко разтворени очи костюмираните си правнуци и правнучки. — Да не би вече да е настъпил Хелоуин?
— НЕ! — ревнаха хлапетата в един глас, като приветствие към прадядо си.
Само след минута се показа и Мери Катрин с крайно озадачено лице. Подадох и на нея една чиния.
— Нали те предупредих, че сме психо — усмихнах й се аз.
За няколко славни секунди останах прав край печката, загледан в моята многолюдна и шумна челяд, заслушан в дъвченето и смеховете. Блаженият ми унес продължи, докато не зърнах мобилния си телефон и връзката с ключовете ми, оставени на шкафа до кафемашината.
„Проклет свят“, казах си аз. Искаше ми се просто да забравя за него.
Но се замислих за заложниците и за това как за тях часовникът тиктакаше неумолимо. Тъкмо мисълта за похитителите ме накара да се раздвижа и да се запътя към банята. Усмихнах се горчиво, като усетих как мрачното, натежало негодувание в мен се измести към похитителите, както се завърта стърчащото от танковия купол масивно оръдие към следващата мишена. С пределна яснота осъзнах, че именно Джак е причината да не съм с обичните си хора.