„Не знаеш с кого си се захванал — безмълвно му се заканих. — Мислиш си, че знаеш. Но представа си нямаш какво те очаква“.
55.
Пред училището „В името божие“ фамилията Бенет предизвика известно задръстване в нюйоркския трафик, когато след половин час се изсипахме пред голямата предна врата. Красива брюнетка, вероятно модел, с черна рокля със старинна кройка, изпълзя от едно такси. Несъмнено бе прекарала изморителна нощ, защото се спря на тротоара, притисна длан към деколтето си и ахна, като видя костюмите на нашата семейна артистична трупа. Дори и един минаващ по тротоара метросексуален тип с палто от камилска вълна не успя да прикрие любопитството си и ни гледаше със зяпнала уста, докато сваляше от ухото си слушалката на своя айпод, за да притисне към него звънящия си мобилен телефон.
Но най-радваща душата бе реакцията на сестра Шийла.
— Бог да ви благослови, господин Бенет — извика ми тя, наистина усмихната, докато сваляше резето на вратата.
Когато се върнах в семейния микробус, ми стана горещо въпреки студа навън. Реших да поседна за минута. Чак сега намерих време да хвърля един поглед върху днешния „Таймс“.
Веселото ми празнично настроение мигом се изпари, когато видях снимката си под водещото заглавие на първата страница:
ПОХИЩЕНИЕ ПРИ ПОГРЕБЕНИЕТО НА ПЪРВАТА ДАМА КАРОЛАЙН ХОПКИНС
„Ние нищо не знаем“ бе изписано с нескрито злорадо задоволство под моята снимка. Отклоних поглед към най-долния ред, където беше името на репортера.
Кати Калвин.
Че кой друг би могъл да го напише?
Поклатих глава и усетих как се изпълвам с гняв. Беше успяла да ме представи в най-лоша светлина. Дори снимката не струваше. На нея бях показан със замислено изражение, което лесно можеше да бъде изтълкувано като тотално объркване. Навярно са ме щракнали, докато съм търсел пазача на катедралата.
„Благодаря ти за петнадесетте минути слава26, Калвин — помислих си. — Не биваше да го правиш“. Нямах търпение да дочакам срещата с командира Уил Матюс. Щеше да падне голям майтап, докато ми прави „комплименти“ за страхотния пиар с репортерката на „Таймс“.
И докато бях още на тази вълна, захвърлих гневно вестника на седалката и завъртях стартера на микробуса.
Ех, момче, голям късмет извъди да се окажеш в центъра на цялата гореща каша.
56.
Точно в осем и двадесет и девет минути Чистника постави чашата с кафето си върху ледената полица в уличната телефонна будка на кръстовището на Петдесет и първа улица и Мадисън авеню.
Макар че си бе взел най-обикновено кафе от онези преносими лавки, които отдалеч приличаха на подвижните химически тоалетни, се почувства ободрен, като отпи първата сгряваща глътка.
Между сградите на Петдесет и първа улица, които изглеждаха пепеляви, сивеещото утринно небе напомняше за гигантски прозорец с мръсно, отдавна немито стъкло. Светлината бе прекалено слаба, за да освети по-добре притъмнелите сводести прозорци на „Сейнт Патрик“ на отсрещния ъгъл на барикадираната улица.
За миг Чистника се усмихна, докато вкусваше евтиното кафе, прекалено горещо, прекалено долнопробно, а хапещият студ атакуваше лицето му. В далечината неспирно отекваше бръмченето на дизеловите генератори, домъкнати от полицията за осветяването на отцепения район. Като по даден знак някакъв скитник се измъкна изпод купчината парцали, стари вестници и кашони — внушителна купчина край тротоара, една пресечка по-надолу, и издуха шумно носа си в канализационната решетка.
„Ех, да! Утрин в типичния нюйоркски стил“ — каза си Чистника, като посегна към телефонния автомат. „Ще е истински шок да затънеш в цялото това сиво и отблъскващо блато на мизерията“, замисли се той. Но ако постигне целта си в най-скоро време да притежава седемцифрена банкова сметка, все ще успее да открие начин как да изплува.
— Какво става? — изрече един глас.
— Все си същият стар Джак, драги мой — приветливо заговори Чистника. — Виждаш ли новата каравана отпред? Пристигнаха и онези от Отряда за спасяване на заложници.
— Точно за това ги говоря — изрече задъхано Джак. — Всичко се развива точно според сценария.
— И как са твоите питомци? Приятно ли прекараха нощта?
— Богаташите не са като теб и мен — отвърна Джак. — Те са милиарди пъти по-кекави от нас. Честно казано, щях да се озоря повече, ако бях завзел детска градина.
26
Алюзия с прочутите думи на Анди Уорхол, основателя на поп арта: „Всеки може да има своите петнадесет минути слава“. — Б.пр.