Жертвата бе мъж на средна възраст. Ризата му бе свалена. Гърбът му бе осеян с дузини едри назъбени рани от пробождания. Около тях се виждаха следи, наподобяващи изгаряния от цигари, които продължаваха и по ръцете му. Бях виждал много трупове и веднага разбрах, че някой е удрял жертвата с остър нож, може би дори със сатър, в пристъп на неистова ярост.
Когато лейтенант Стив Рено от Отряда за бързо реагиране ми помогна да обърнем трупа по гръб, първото, което видях, бе прерязаното му гърло.
Сърцето ми се присви болезнено, когато се вгледах в пребитото и окървавено лице.
Обърнах се към застаналия до мен Рено.
— Всичко е толкова безсмислено — изрече едрият мъж, вперил поглед в трупа. Гласът му бе нисък и треперещ, сякаш говореше на себе си. — Напълно безсмислено.
Кимнах, докато продължавах да се взирам надолу, неспособен да отклоня очи.
Андрю Търман, кметът на Ню Йорк, бе вперил безжизнените си очи в оловносивото небе. Ледени тръпки пробягаха по тялото ми, когато погледнах към черните арки, надвиснали над вратите на катедралата, където той като че ли търсеше отговора на въпроса: как можа да се случи това?
Нямахме одеяло подръка, затова Стив Рено смъкна якето си и зави с него кмета Търман. Мълчаливо се прекръсти, преди да склопи очите му.
— Хвани го за краката, Майк — промълви Рено. — Да го махнем оттук. Не бива да позволяваме на пресата да прави снимки.
71.
Докато двамата с Рено носехме трупа на кмета на Ню Йорк надолу по стъпалата на катедралата, наоколо се разнесе обедният звън на камбаните. Всичко, случило се досега, бледнееше в сравнение с това брутално, ужасяващо и ненужно убийство.
Сред тълпата от полицаи и федерални агенти настъпи небивала суматоха. Зловещият скот на камбаните продължаваше да отеква, докато полицаите и екипите от спешната помощ, покрай които минавахме, спонтанно оформиха кордон по протежението на улицата. Всички стояха потресени и невярващи, застинали в знак на почит към мъртвия кмет на Ню Йорк.
Усетих леден спазъм, когато си спомних как полицаите и пожарникарите се вцепеняваха и застиваха в същата поза всеки път, когато изваждаха тялото на поредната жертва сред купищата отломки, останали от Световния търговски център при атентатите от 11 септември. След като положихме група на кмета върху носилката от спешната помощ, вдигнах очи към величествената коледна елха пред Рокфелеровия център, висока двадесет и два метра.
Ударите следваха един след друг. Най-лошото тепърва започваше.
„Достатъчно, Майк“, казах си аз. Извършеното от похитителите бе невиждано варварство, но на всяка цена сега трябваше да се овладея. Време бе да се стегна и да се съсредоточа. Да се отърся от вцепенението и да продължа напред. И по някакъв начин да се опитам да разгадая ходовете на Джак.
„Защо именно кмета?“ — замислих се, докато се взирах в обезобразеното тяло.
Възможно ли бе Джак дотолкова да е бил потресен от гибелта на един от своите, та да е избрал кмета като изкупителна жертва единствено с цел да ни вбеси още повече? Или всичко това е част от замисъла, за да въздейства върху нас, да ни накара да реагираме по определен начин? Дали пък това убийство не беше от ключово значение за нас? Първата важна улика? Защо бяха избрали да убият точно Андрю Търман?
Докато се опитвах да намеря отговорите на тези въпроси, един капитан от полицейското управление на Централен Манхатън, клон „Север“, си проправи път сред саксиите с цветя и ми стисна ръката. После ми съобщи, че командир Уил Матюс междувременно преместил командния ни център в западната сграда от Рокфелеровия център, намираща се на номер 630 на Пето авеню, или точно срещу катедралата. Искал незабавно да му докладвам.
Тичах през целия път дотам, без да подозирам какво ме очакваше, когато прекрачих прага на заседателната зала на офиса, разположен на втория етаж на сградата. Оказа се, че командир Уил Матюс беше с най-нисшия чин от всички присъстващи там.
При нормални обстоятелства малко щях да се смутя, ако се озовях лице в лице с комисаря на нюйоркската полиция, Дейли, който ме посрещна с кратко кимване, при това в компанията на специалния агент Бил Гент, оглавяващ клона на ФБР в Ню Йорк. Но преживеният шок сякаш бе пресушил емоциите ми, така че се задоволих само с едно сухо кимване към двамата началници.
— Добър ден, детектив — поздрави ме комисарят.
Той беше висок, красив мъж, с аристократична осанка и със своя раиран тъмносин костюм приличаше повече на банкер, отколкото на висш полицейски началник. Някои колеги твърдяха, че с шитите си по поръчка дрехи и с магистърската си степен по бизнес администрация от Колумбийския университет той не представлявал нищо повече от поредния кариерист. Всъщност за пръв път го виждах отблизо, за да мога да направя някаква преценка.