— Но може ли подобно нещо да се случва тук? — промълви Мартели. Той също изглеждаше шокиран. — Да стане в Русия или в Багдад, да, може би няма да се учудя. Но в центъра на Манхатън? Господи! Не си ли изпати достатъчно вече този град?
— Очевидно не — отбелязах аз. — Как напредва събирането на парите?
— Ето там записваме данните за събирането им — рече Мейсън и с махване на ръка ми посочи книжата, забучени на дъската. Всеки отделен лист съдържаше конкретните данни на определен заложник, имената на представителите му, а най-отдолу бе изписана сумата на откупа.
— Преди малко се свързах с представителите на Юджиния Хъмфри в Лос Анджелис — поясни той. — Освен откупа за Юджиния, те са решили да изплатят парите за освобождаването на двамата свещеници от баптистката църква, които също са задържани вътре.
— Много щедър жест — признах аз.
— Ако можеше само и останалите да са толкова склонни към сътрудничество — продължи Мейсън. — Ето например бизнес мениджърът на Джон Руни заяви, че няма да изпрати пари, докато не му бъде осигурена възможност лично да преговаря с някой от похитителите. Когато му обясних, че това е невъзможно, той прекъсна разговора и повече не отговаря на обажданията ми. Можеш ли да повярваш, че се стигна дотам? Като че ли се пазари за нов бизнес договор, а не преговаря за спасяването на живота на клиента си. А пък едно от хлапетата на Чарли Конлан започна юридически процедури по блокиране на трансферите от сметките на баща си. Този задник се аргументира с това, че баща му вече може да е мъртъв, затова той отказвал да изложи на опасност своето наследство.
— Семейните ценности в действие — отбелязах.
— Ти го каза — съгласи се Мартели.
— Колко, според теб, сме събрали досега? — попитах го аз.
— Шестдесет и шест милиона долара според документите за прехвърлянето на сумите — обясни Мейсън, след като натисна поредица от бутони на калкулатора, оставен на бюрото. — С още десет ще станат седемдесет и шест милиона и тогава ще бъдем готови за трансфера.
— А приспадна ли откупа за кмета? — поинтересувах се аз.
Мейсън ме изгледа с разширени от учудване очи.
— Имаш право. Добре, тогава ще ги извадим. Ще отнемем неговите три милиона и тогава общият сбор ще спадне от седемдесет и шест на седемдесет и три милиона долара. Така че ни остава да съберем още само седем милиона долара.
— Само толкова ли? — попитах аз. — Личи си, че вече си на „ти“ с богатите и прочутите, щом използваш думата само пред думите седем милиона долара.
— Има такава приказка — обади Мартели, докато пъхаше мобилния си телефон в калъфката. — Капка по капка — вир. Или милион след милион — ето ти на теб големи пари.
73.
Джак седна на стъпалата пред високия олтар, стиснал между зъби антената на мобилния си телефон. Беше зарязал цигарите преди осем години, но сега сериозно обмисляше дали отново да не пропуши. Знаеше, че операцията ще е напрегната. Дори бе предвидил, че противникът ще се опита да проникне в катедралата.
Това обаче бе само на теория. „Но реалността е съвсем друго“, помисли си Джак. Кръвта запулсира в слепоочията му, докато оглеждаше многобройните прозорци наоколо за някой скрит снайперист. Имаше чувството, че главата му се е превърнала в нещо като мишена.
„Дали пък не ги притиснах прекалено много — запита се той, вперил поглед в покрития с националното знаме ковчег на Първата дама. — Може би сега ще се втурнат да щурмуват катедралата, независимо от пленените знаменитости“. С убийството на кмета искаше да им покаже с кого си имат работа, но сега се чудеше дали не беше прекалил.
В ушите му още отекваха жалките стенания на Андрю Търман, когато Джак заби ловджийския си нож в гърба му. Светците от изрисуваните прозорци сякаш се взираха строго в него. Странните им безжизнени очи преливаха от сурово неодобрение.
„Не, не, не — повтори си Джак и се подсмихна подигравателно. — Никакво размекване“. Знаеше какво трябва да се направи и го правеше. Убийството на кмета не беше нищо особено. Само част от плана, който щеше да го направи много богат. „Освен това този задник със сигурност си го заслужаваше“, припомни си Джак.
Имаше време, когато Джак отчаяно се нуждаеше от помощта на кмета, но онзи го бе оставил с празни ръце. „Ето че сега дойде и редът на Негово Кметско Величество“, кимна на себе си с доволна усмивка похитителят.