— Както ти е най-лесно — едва успях да продумам, изумен от откритието, че закуска едновременно с пържени яйца и палачинки не е само красив сън. — Не зная как някога ще ти се отблагодаря за всичко, което правиш за семейството ми. За елхата, за това, че си била с децата на коледното представление в училището, за опаковката на подаръците. Хм, започвам да вярвам в Дядо Коледа. Сигурна ли си, че на път от Типерари дотук не си минала и през Северния полюс?
— Моля те, не заслужавам толкова похвали — смигна ми Мери Катрин. — Отец Шеймъс свърши повечето работа. Почакай, чувам децата. Вземи този поднос. Наляла съм горещ шоколад, а твоето кафе е на кухненския плот.
Подчиних се и се запътих към всекидневната. Очаквах всички да се нахвърлят да разкъсват лъскавите опаковки на подаръците като вълци върху агне, обаче ги заварих да стоят там неподвижни. Сега пък какво не е наред?
— Не е трябвало да ме чакате, деца — подканих ги аз. — Честита Коледа. Хайде да разкъсаме тези хартии!
— Виж какво, татко — започна Брайън. — Ние проведохме съвещание и…
— Това, което Брайън се опитва да ти каже — прекъсна го Джулия, — е, че решихме да не отваряме подаръците си, докато не видим мама. Знаем, че трябва да ходиш на работа, но с радост ще те изчакаме да си дойдеш, за да отидем всички заедно при мама.
Пристъпих напред и се опитах да прегърна всички наведнъж.
— Печелите — кимнах аз и затворих очи, изправен в средата на групата. — Вие сте най-добрите деца, които някога са живели на този свят.
След като изядох яйцата с палачинките, се пъхнах неохотно под душа, след което се преоблякох. Последното, което видях, докато вървях към входната врата, беше Мери Катрин, която включваше зарядното устройство към видеокамерата. Не можех да си представя как изобщо някога щях да се отплатя на това момиче.
Едва не повалих Шеймъс на пода, когато тъкмо се показа от асансьора на връщане от дома си, където бе отишъл да си вземе душ и да се преоблече. Беше облечен изцяло в черно с плътно прилепнала към врата му якичка, задължителна за всички католически свещеници. Дяволите да го вземат, но наистина изглеждаше много благопристоен, набожен и красив.
— Честита Коледа — поздрави ме и той. — Пак на работа, а? Това е чудесно. Подходяща работа си си намерил. Много благоприятстваща семейния живот, тъй си е.
— О, да, тъй, тъй си е — отвърнах аз в тон с грубоватото ирландско наречие на дядо ми.
Как ли не! Сякаш изгарях от желание да ходя на работа. Едва не се разсмях, след като си поех дълбоко дъх. Че то какъв празник щеше да бъде, ако моят дядо не се заяде за нещо.
— Хей, благодаря ти за всичко, което си направил за хлапетата, заядлив стар прилеп такъв — подразних го аз с усмивка и влязох в асансьора. — Макар че има още какво да се желае — додадох в стила на Скрудж, непоносимия персонаж на Дикенс.
86.
Юджиния Хъмфри се събуди на коравата дървена скамейка в тънещата в полумрак катедрала. Изправи се и потри ръце в опит да се постопли. Огледа се и въздъхна разочаровано, докато погледът й се плъзгаше по каменните стени и украсите по тях, които вече й бяха до болка познати. Накрая извърна глава към обредните свещи, които през последните четиридесет и осем часа й внушаваха спокойствие и усещане за мир и надежда.
Веднага забеляза, че редовете от златистите светлинки ги нямаше. Всички пламъчета бяха угаснали.
И преди й се бе случвало да прекара зле някоя Коледа, припомни си жената, като отново притвори очи. Но това тук беше много по-лошо, отколкото да ти подарят ненужна вещ.
Макар да знаеше, че ще е болезнено, не можеше да не мисли за това какво щеше да прави в този миг, ако си беше у дома.
Съвсем ясно си представи как съпругът й Мичъл влиза в спалнята в уютния им и изискан мансарден апартамент над Уилшир авеню, понесъл отрупан поднос със закуска само за тях двамата. Заради празника готвачът и диетологът й щяха да имат почивен ден, затова на дневен ред беше диетата на Мич. Палачинки със сладко от боровинки, сочни наденички, печени на дървени въглища — и то специално с дървесини от ябълково дърво, — напръскан с американски орех бекон, високи кани с кафе „Кона“ от Хаваите. След обилното хапване щяха да пристъпят към размяната на коледните подаръци. Понеже разполагаха с неограничени ресурси, с течение на годините, дори и най-скъпите подаръци като диаманти и нови коли — колкото и трудно бе да се повярва, — бяха започнали да им доскучават.