Накрая тя и Мичъл си измислиха нова стратегия, която се оказа много забавна и полезна и за двамата. На всеки от тях се позволяваше да похарчи по сто долара, като идеята бе да се купи най-красивият или най-специалният подарък, който можеше да се открие по магазините.
Това ги подтикваше към простота. Връщаше ги към най-важното и изначалното. Освен туй им беше забавно.
Веднъж за поредната Коледа той я изненада с дузина прекрасни червени рози. Резултатът беше, че това я накара наистина да се вгледа в цветята. Да усети аромата им, да оцени богатството на багрите, елегантната им и преходна красота, да се наслади на тях по начин, какъвто не помнеше, откакто бе получила първия си букет.
Тази година тя беше купила часовник за двадесет и един долара. Откри го в една дрогерия по време на поредния си забързан тур, посветен на предколедното пазаруване. Беше в ретро стил. Със съвсем прост, чисто бял циферблат и най-обикновени черни цифри за часовете. Стори й се, че въпреки семплия си вид, той по някакъв начин символизираше вечността. Като онзи часовник, който бог би носил, ако въобще се нуждаеше от измерване на времето. Струваше й се, че онагледяваше колко бе скъпоценно времето, животът, любовта с някой като нейния Мичъл, при това по доста скромен, ненатрапващ се начин. Юджиния отвори очи, когато Малкия Джон се надвеси над нея.
— Хей, Юджиния, пак извади късмет. Дядо Коледа ти донесе тази година един чийзбургер — каза й той, като метна в скута й нещо, увито в омазнена хартия.
Може би останалите похитители вършеха всичко това само заради парите от откупа, но този кучи син, помисли си Юджиния, докато гледаше гневно в гърба му, го правеше и заради насладата от причиняването на болка на околните. Тъкмо той най-хладнокръвно бе застрелял Джон Руни.
В нея се надигна задушаващ пристъп на отчаяние, заплашващ изцяло да я завладее.
Кого се опитваше да излъже? И как, за бога, щеше да издържи дори още час? Или дори една минута?
Отмести „коледната си закуска“ на скамейката до себе си и се опита отново да се посвети на йогийските упражнения, за да се успокои, да повдигне духа си. Но още при първото издишване от гърлото й се изтръгна глухо ръмжене.
„Не!“, помисли си телевизионната водеща, докато се оглеждаше за похитителите с неприкрита омраза в погледа. Стига вече с това проклето примирение, с тази търпимост към тях. Време бе да им покаже яда си.
Но нима по целия свят нямаше безброй хора, които постоянно изпитваха същото? Странната мисъл я споходи неочаквано. Студенина, гняв, отчаяние, желание за толкова много неща. Толкова много в света страдаха ежедневно далеч по-силно от нея. Коя бе тя, че да се оплаква?
Макар да бе знаменитост, тя също беше човек като всички останали! Човек, който нямаше намерение повече да търпи това издевателство!
Нямаше смисъл да говори с тези зли копелета. Юджиния вече го бе разбрала. Нямаше начин всичко това да се разреши по мирен път. Тя се изправи, докато стискаше и отпускаше юмруците си. Накрая реши, че ако й се отдаде възможност, ще се бори докрай за живота си.
87.
Седнал от другата страна на централната пътека срещу Юджиния, Чарли Конлан погледна часовника си. Изгледа напрегнато и мършавия похитител, патрулиращ наоколо — онзи, който харесваше Мерседес Фриър.
Конлан се извърна и видя още един самотен похитител, облегнат на парапета в задната част на катедралата. Наблюдаваше го, докато негодникът отпусна пистолета в скута си и измъкна нещо от джоба на расото си. Беше украсен с диаманти мобилен телефон, който мъжът бе задигнал от една от пленените знаменитости. Дали ще позвъни някому? На кого ли се обаждаше тъкмо сега?
„Не“, досети се Конлан, като видя как мъжът се взря в екранчето и започна да натиска бутоните с палци. Явно играеше на някаква видеоигра.
Чарли Конлан се изкашля три пъти. Това бе неговият сигнал. Тод Сноу от задната скамейка се повдигна и го стрелна въпросително. Конлан кимна, докато в същия момент Мерседес Фриър, седнала на другия край на една от средните скамейки, леко подръпна расото на минаващия покрай нея.
Да започваме.
Щом мъжът се извърна към Мерседес, Сноу се преметна през предната скамейка, сетне прекрачи безшумно ниския парапет и изчезна под перваза пред олтара.
Конлан извърна глава, за да провери дали дежурещият отзад е забелязал нещо. Не, продължаваше да натиска бутоните на телефона.