Още по-странно нещо се случи, когато колите стигнаха до магазина на „Тифани“ на ъгъла с Петдесет и седма улица.
Всички автомобили спряха!
Дали пък нямаше да слязат за закуска? Или може би Джак бе планирал да ограби прочутия бижутерски рай просто така, като прощален жест, за спомен на раздяла? В този момент всичко ми се струваше възможно. Витлата на хеликоптера туптяха в такт с пулса ми, докато аз само чаках и гледах.
След една минута водещият автомобил най-после се отдели от тротоара и взе ляв завой — насочи се на запад по Петдесет и седма улица. И когато го последваха първите четири коли, идващи зад него, си помислих, че цялата странна процесия ще забави ход за една обиколка в кръг около Уест Сайд. Обаче щом дойде редът на шестия по ред автомобил да вземе левия завой, вместо това той зави надясно и потегли в източна посока, макар че все пак също продължаваше по Петдесет и седма. Останалите коли веднага го последваха. Така всички се насочиха на изток.
Докладвах по радиоканала за промяната в маршрута.
„Ийст Сайд, Уест Сайд, плъзнаха навсякъде из града“ — замислих се, докато следях как двете колони от черни седани се раздалечиха една от друга.
Дали пък в едната колона пътуваха само знаменитостите, взети като заложници, а в другата — само похитителите? Нямаше как това да се разбере оттук, гледано отгоре.
— Има ли начин да различаваш кой, кой е? — запита ме Уил Матюс с измъчен глас.
Взрях се в двете колони от автомобили, опитвайки се да разбера. Но смесицата от силната миризма на дизеловото гориво, виенето на свят и неспирното, мощно туптене на перките на хеликоптера не ми помагаха да се съсредоточа. За миг дори бях готов да се откажа.
Дори и да съществуваше някаква улика, точно в момента не можех да я открия.
— Засега не виждам никаква разлика — извиках най-после по радиостанцията.
— Накъде да продължавам? — попита ме пилотът, докато още висяхме над кръстовището на Пето авеню и Петдесет и седма улица.
— На запад — реших. — Завий наляво.
Грамадният магазин „Бергдорф“ изплува ниско долу под нас. „Ако съм сбъркал и ме уволнят заради това — помислих си, — оттук с метрото е съвсем близо до моя апартамент“.
93.
След завоя Юджиния Хъмфри изправи волана на водещия седан и пое дълбоко дъх. Горещината в натъпканата с хора кола я изпотяваше, пък и вонята от скиорската маска, която похитителите я бяха заставили да нахлузи на лицето си, я дразнеше допълнително.
Погледна към двамата униформени полицаи, застанали на тротоара пред картинната галерия на северната страна на авенюто, зяпнали при вида на преминаващите покрай тях черни седани.
Никой не правеше нищо! Как можеха да са толкова бездушни?
Изплашена до смърт, уморена, пред прага на изтощението, телевизионната водеща знаеше, че точно сега не бива да се предава. Не можеше да се пречупи. И нямаше да го стори.
„Кога за последен път всъщност съм шофирала лично?“, замисли се тя. Преди десет години? Спомни си червения „Форд Мустанг“, който си купи след прехвърлянето от клона в Уилинг, Западна Вирджиния, в централата в Лос Анджелис. В какво диво препускане се бе превърнал животът й оттогава.
И така ли щеше да приключи? Да умре потънала в мръсотия навръх Коледа, оставена на милостта на някакви престъпни изроди? След всичко, което бе постигнала. След цялата упорита, всеотдайна работа и проницателни решения, благодарение на които се бе издигнала от нищото. Не само се бе извисила над това, което светът се опитваше да наложи като предел за нейната раса и класа, но и се бе докоснала до върховните граници на човешките възможности. Беше се превърнала в сила, действаща за доброто на света, във внушителна сила.
Но поне бе живяла пълноценно, нали? Бе измитала всичко на този свят.
Юджиния Хъмфри ахна, когато похитителят от предната седалка грубо я сръга със заглушителя на пистолета си.
— Ускори ход! — кресна й.
В този миг Юджиния усети как под напора на обзелото я отчаяние отнякъде в нея се вля неподозирана сила, придружена с мощен приток на адреналин.
Да ускоря ли? Няма проблеми, мистър. Със сигурност мога да го направя.
Настъпи педала за газта и мощният V-образен осемцилиндров двигател изрева тъй яко, че сградите наоколо и техните прозорци се сляха в неразличимо петно. Седанът за кратко подскочи от асфалта, когато гумите се удариха в издатината в началото на Парк авеню.