— Какво става, Майк? — попита ме малко по-късно командир Уил Матюс, когато пристъпи към мен през камарите от натрошено стъкло. — Да не искаш и аз да се озова на носилка заради тези стъкла?
— Реших да поразузная някои неща и да видя дали мога да открия нещо.
— Направихме всичко, което беше по силите ни — заяви Уил Матюс, докато оглеждаше опустошенията наоколо. — Това е истината и ще се придържам към нея докрай. Съветвам те да последваш примера ми и да твърдиш същото, щом те връхлети неизбежната буря от лайна.
— Наистина го направихме — казах.
Направихме всичко, което беше по силите ни. Това е самата истина.
— А сега се омитай оттук и иди да видиш семейството си. Шофьорът ми те чака отвън — отсече Уил Матюс. — Това е заповед.
Щом изскочих навън, студеният вятър ме обрули свирепо надолу по Петдесет и седма улица. Досега почти не бях забелязал, но тази Коледа се бе оказала един от най-студените декемврийски дни — от онези, когато имаш чувството, че зимата никога няма да свърши. Като се настаних на задната седалка на полицейския автомобил и мислите ми се устремиха към жена ми, осъзнах, че наистина ми се ще винаги да е зима.
Ако Мейв няма да дочака следващата пролет, защо, по дяволите, останалите да могат?
100.
Някой бе казал, че нищо не може да се сравни с коледното оживление в Ню Йорк, но аз никога не бях виждал града толкова мрачен. След като се прибрах у дома и се преоблякох, поведох моето потомство, моята „люпилня“ към болницата. Не виждах коледните венци и лампички, а само мръсния бетон и парата, надигаща се от дупките по разнебитените улици.
Един ирландски писател някога бе възпял Манхатън като „катедрала“, но като спрях семейния микробус пред главния вход на болницата, на мен ми приличаше повече на мрачна грамада, нахвърляна безредно, студена и безмилостна.
Трябваше да се подпра на рамката на вратата на микробуса, за да не падна от изтощение, когато Мери Катрин поведе към входа моите хлапета, издокарани в най-добрите си дрехи, стискайки в ръце своите подаръци в пъстри, разноцветни опаковки.
Даже и строгите медицински сестри, способни да се заяждат дори и на Коледа, сега изпратиха с насълзени очи нашата тъжна процесия, преминаваща през фоайето.
— Почакай за секунда — рекох аз, щом наближихме стаята на Мейв, и започнах припряно да тършувам в джобовете си. — Видеозаписът от коледното празненство. Забравих да го…
— Ето го, Майк — прекъсна ме Мери Катрин и ми подаде малка пластмасова кутия.
Май трябваше отново да й благодаря, че беше толкова предвидлива. „Au pair“, замислих се аз. Дали пък келтите не са наричали така добрите кръстници? Сигурно щеше да прекара по-весела Коледа дори сред войниците в Афганистан, отколкото тази тук с моя контингент, но тя не се бе поколебала да е с нас.
— Предай на Мейв, че много я обичам — тихо ми заръча възхитителната млада жена. — Ако ви потрябвам, ще бъда в чакалнята. Хайде, тръгвай.
Щом свърнахме в последния коридор, видях Шеймъс, коленичил до инвалидната количка на Мейв.
Корава буца заседна на гърлото ми, като видях разтворената библия в ръката му. След миг се вцепених — той допря пръсти към челото й и я прекръсти. Нима й бе дал последното причастие?
Как щях да се справя с това? И то точно днес?
Но Мейв събра сили, за да ми се усмихне, когато почуках на рамката на вратата. Още беше облечена както обикновено, само че този път бе заменила старата си шапка, онази с емблемата на „Янките“, с червена коледна шапка.
Шеймъс затвори библията си и здраво ме прегърна.
— Господи ще ти вдъхне сила, Майкъл — прошепна той на ухото ми. — Твоето момиче е истинска светица. Също и ти. — Шеймъс за кратко замълча. — След малко ще се върна. Нуждая се от глътка свеж въздух.
Предполагам, че сърцето ми не беше напълно разбито, защото усетих как нещо потрепна в него, като струна на китара, когато Мейв притисна Криси и Шона към измършавялото си тяло.
Вдигнах очи към тавана. „Историята на семейство ми може да послужи за нова празнична повест, която да се причисли към класическите творби, посветени на празнуването на Коледата, нали? — тъжно си казах. — Коледа в чакалнята на болницата“.
Не беше честно. Мейв винаги бе тренирала редовно, хранеше се умерено, никога не бе пушила. Прехапах устни, когато гърдите ми натежаха. Искаше ми се… имах нужда да се разкрещя така, че червата ми да изскочат.