Докато се взирах от коридора в тъмната всекидневна, за пръв път осъзнах какво означава истинският мрак.
Влязох във всекидневната и запалих лампата зад дивана. После седнах там, смълчан, докато спомените се заредиха пред очите ми като на филмова лента.
Тапетите, които налепихме с толкова старание. Семейните снимки, които Мейв бе заснела и подредила в рамки. Коледните ни пътувания до ботаническата градина в Бронкс. Излетите на север от града.
Тя имаше навика да подрежда сувенирите от всичките ни ваканции в картонени кутии — в тях имаше миди и раковини, та дори и малко пясък от пътуването ни преди две години до Миртъл Бийч. Там бяха и боровите шишарки и изпопадалите листа, дето прибрахме през седмицата, която преди това прекарахме в Поконос6. Това беше нашата ваканция през онзи август.
„Откъде се е вземала цялата тази енергия в нея — зачудих се аз. — И как е съумявала да намери време за всичко?“
Първият отговор, който ми хрумна, бе: „Защото моята жена е изключителна личност“.
И не бях единственият, споделящ това мнение. Всъщност не познавам човек, който да не обожава моята Мейв.
След като осиновихме Джулия, Мейв напусна работата си в болницата, за да има повече време за нея. След това започна нова работа — грижеше се за един старец, живеещ на Уест Енд авеню — г-н Кеслер, деветдесет и пет годишен, потомък на много богата фамилия, притежавала някога железопътни линии. Вечно беше сърдит и разгневен на модерния свят и нищо в него не му харесваше. Но седмица след седмица Мейв го успокояваше все повече благодарение на любезността си и състраданието си. В слънчевите дни редовно го извеждаше на разходка с инвалидната количка до парка Ривърсайд, за да го накара да си припомни, че е жив, дори и самият той да не желаеше това.
Накрая той стана съвсем различна личност, забрави за горчивината си и дори се сдобри с дъщеря си, от която преди много години се бе отчуждил.
След като старецът умря, се оказа, че е завещал апартамента си на Мейв — същия, в който сега живееше нашето семейство.
Но вместо да го натъпче с антики и персийски килими, както го правеха нашите съседи, Мейв напълни къщата ни с деца. Осиновихме Брайън четири месеца след нанасянето ни в апартамента. След още шест месеца се появи и Джулия. А после и още, и още…
Зная, че светица звучи изтъркано, но докато седях сам в стаята, припомняйки си всичко, сторено от жена ми, това бе единствената дума, която изскочи в съзнанието ми.
„Живот на светица“, помислих с горчивина.
Извървяла целия път към мъченичеството.
Сърцето ми буквално подскочи, когато се звънна на външната врата.
„Светът напомня за себе си“ — помислих си, когато звънецът отново огласи тишината.
Представих си как някой заблуден гост на съседите ни, семейство Ъндърхилс, пак е сбъркал вратата. Сигурно беше от онези техни посетители на честите им коктейлни сбирки. И тогава последва трето позвъняване.
Най-после се надигнах, изпълнен с раздразнение.
„Голяма грешка, страннико — мина ми през ума, когато дръпнах рязко дръжката на вратата. — Току-що пробуди Гринч“7.
7.
Съдейки по омачканите й джинси и прашното й сако от тъмносин вълнен плат, реших, че младата руса жена, изправена на прага ми, едва ли се е запътила към някое коктейлно парти в Манхатън.
Но като видях и изпоцапаната й раница, преметната през рамото й, както и платнената торба, която стискаше в премръзналите си ръце без ръкавици, ми стана ясно, че все пак се е запътила нанякъде.
— Господин Бенет? — попита тя, като отпусна платнената си торба и ми протегна малката си, изящна ръка. — Господин Майкъл Бенет?
Ирландският й акцент бе толкова топъл, колкото ръката й — студена.
— Това съм аз, Мери Катрин — рече непознатата. — Пристигнах.
Заради акцента й заподозрях, че навярно е роднина на жена ми. Опитах се да си спомня физиономията на Мери Катрин сред малкото присъствали роднини от страна на Мейв на сватбата ни. Ала успях да се сетя само за един възрастен прачичо, няколко далечни братовчедки и трима заклети ергени на средна възраст. Какво, по дяволите, можеше да означава всичко това?
6
Планина в щата Пенсилвания, южно от Ню Джърси, на около 2 часа път с кола от Ню Йорк. — Б.пр.
7
Герой от детската книжка „Как Гринч открадна Коледата“ (1957) и от популярен телевизионен сериал. Символ на нацупен и вечно недоволен човек. — Б.пр.