Нито един от седемдесет и деветте затворници, които се срещнаха с мен в претъпканата зала за свиждане, не ми каза нищо. Доста потискащо…
Докато не дойде редът на осемдесетия ми събеседник — Тримейн, мършав тип от „по-стария кокал“, може би да имаше към четиридесет, макар да изглеждаше най-малко на петдесет години. Той ми сподели, че може би преди някъде беше чувал този глас — гласа на Джак.
— Не зная, не мога да го потвърдя със сигурност…
На връщане от затвора „Райкърс“ се обадих в Централното полицейско управление на Ню Йорк и наредих на Лони да провери за съвпадение на пръстовите отпечатъци на похитителя, загинал в шоурума към автомобилния салон, с данните от дактилоскопичните картотеки за служителите от полицията на национално, щатско и градско ниво.
Час по-късно факсът в кабинета ми забръмча. Още първият лист, изпълзял от апарата, ми подсказа, че Лони има новини.
Стори ми се, че изтече цял месец, преди машината да извади втория лист.
Вдигнах го бавно, много бавно, като внимавах да не зацапам още незасъхналия тонер.
Но не усмихнатата физиономия на мъртвия похитител от личното му досие приковаваше погледа ми, а отпечатаните под нея сведения.
Изненадата се смеси с чувство за вина, от което едва не ми прилоша.
„Невероятно“, помислих си.
Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона за съкратено набиране на кабинета на командир Уил Матюс.
— Обажда се Бенет — казах, когато чух гласа му по телефона. — Мисля, че ги пипнахме.
109.
Започна да вали сняг, когато прекосихме очертанията на града и продължихме на север по магистралата „Соу Мил Ривър Паркуей“. Освен мен в процесията бяха включени още петнадесетина колеги в осем седана на ФБР и камиони от Отряда за бързо реагиране към нюйоркската полиция. Увеличихме скоростта, когато пресичахме горите край Уестчестър, само че не отивахме в къщурката на Баба Яга, както се разправяше в детската приказка.
Поехме към изхода за Плезънтвил, след което продължихме на запад към река Хъдсън. На самия край на полуострова, покрай брулената от вятъра река, спряхме пред високите, грозни, заплашително настръхнали сиви стени с бодлива тел най-отгоре. Слънцето в този облачен ден грееше доста слабо и едва се забелязваше над реката. Към скалата бе закрепена табела с избелял надпис: СИНГ СИНГ — ЗАТВОР С МАКСИМАЛНО СТРОГ РЕЖИМ.
Не, в никакъв случай туй не беше къщурката от приказките. Вместо това бяхме попаднали пред портите на прочутия „Синг Синг“. Голямата къща.
Прочутият затвор „Синг Синг“.
Нагоре по реката.
Въздухът беше много студен, когато излязох от колата и застанах до стените на затвора. Сякаш от самото място лъхаше студ. Но щом въоръженият пазач от постройката, която наподобяваше миниатюрна кула за контрол на въздушния трафик и се извисяваше над оградата от телена мрежа, обърна към мен черните си очила, стана още по-мразовито. Единственият блестящ обект на километри наоколо беше дулото на автомата му M16, провесен през гърдите му.
„През цялото това време усърдно се опитваме да заловим похитителите и да ги пъхнем зад решетките — помислих си, докато прекосявах покрития със ситен чакъл паркинг пред този максимално строго охраняван затвор. — Кой би могъл да допусне, че те вече са били тук?“
Оказа се, че отпечатъците от пръстите на похитителя, загинал в автосалона, принадлежат на Хосе Алварес, надзирател от изправителните служби, който допреди шест месеца работел в „Синг Синг“.
След сигнала за проверка в управлението на надзирателите се установи, че дузина мъже от затворническия персонал — всички до един надзиратели от дневната смяна — внезапно се разболели точно през седмицата, когато катедралата бе нападната.
Изведнъж много неща започнаха да ми се изясняват. Сълзотворният газ, гумените куршуми, белезниците, уличният жаргон, примесен с полувоенни думи и изрази. Истината е щяла да избоде очите ни, но бяха нужни подозренията на преподобния Солстис и спомените на затворника от „Райкърс“, чисто име бе Тримейн Джеферсън, за да се изясни всичко.
Всеизвестно е, че затворническите надзиратели, както и редовите полицаи, могат да укротяват тълпите и да ги охраняват със завидно професионално умение, а освен това са способни безпощадно да прилагат насилие, за да постигат целите си.