— Наркоманите убиват хора, нали? Както и крадците понякога.
Ричър хвърли поглед към Чарли и срещна очите на момчето.
— Да, но не по този начин — отвърна той.
— Добре. Претърсете пак, щом искате.
— Имате ли ключ? — попита Нили.
Анджела бавно се изправи и отиде в кухнята. Върна се с два ключа на метална халка — единия голям, другия малък. Подържа ги, после някак неохотно ги подаде на Нили.
— Бих искала да ми ги върнете — каза тя. — Това е личният му комплект.
— Държеше ли някакви неща тук? — попита Ричър. — Бележки, папки, документи?
— Тук? — повтори Анджела. — Къде? Когато се преместихме, той дори спря да носи фланелки под ризата, за да не заемат място в чекмеджетата.
— Кога се преместихте?
Анджела продължаваше да стои права. Беше слаба, но сякаш изпълваше ограниченото пространство.
— Веднага след като се роди Чарли — отвърна тя. — Искахме истински дом. Бяхме много щастливи тук. Къщата е малка, но ние нямахме нужда от повече.
— Какво стана последния път, когато го видяхте?
— Той излезе сутринта както обикновено. Но не се върна.
— Кога беше това?
— Пет дни, преди да дойдат полицаите и да ми кажат, че са намерили тялото му.
— Той говореше ли с вас за работата си?
— Чарли? — попита Анджела. — Искаш ли нещо за пиене?
— Не, мамо — отвърна момчето.
— Калвин говореше ли с вас за работата си? — повтори Ричър.
— Не много — отвърна Анджела. — Понякога от някое филмово студио му поръчваха да провери някой актьор, за да знаят с кого си имат работа. Той ми разказваше клюки. Но нищо повече.
— Едно време беше доста прям човек — каза Ричър. — Казваше онова, което мисли, без да се съобразява с никого.
— Такъв си беше. Мислите, че е обидил някого ли?
— Не, просто се чудех дали се е опитал да се промени. И ако не, дали това ви е харесвало.
— Много ми харесваше. Всичко в него ми харесваше. Уважавам хората, които казват истината.
— Значи няма да имате нищо против да бъда прям с вас?
— Не, нищо против.
— Смятам, че криете нещо от нас.
11
Анджела Франц отново седна на креслото и попита:
— Какво смятате, че крия от вас?
— Нещо, което може да се окаже полезно.
— Полезно? Има ли нещо, което може да ми бъде полезно в този момент?
— Не само на вас. Помислете и за нас. Калвин е бил ваш, защото сте се омъжили за него. Но освен това той беше и наш, защото работехме заедно. Ние имаме право да научим какво се е случило с него, дори вие да не искате.
— Защо смятате, че крия нещо?
— Защото всеки път, когато се доближавам до някой конкретен въпрос, вие го отбягвате. Попитах ви по какво е работил Калвин и вие се заехте да ни настанявате да седнем. Попитах ви втори път и вие се обърнахте към Чарли, за да му кажете да излезе да си играе. При това не за да не чуе отговора, а защото междувременно взехте решение изобщо да не отговаряте.
Анджела го погледна в очите от другата страна на миниатюрната стая.
— И какво следва? Ще ми счупите ръката? Калвин ми е разказвал как веднъж сте счупили ръката на някакъв човек по време на разпит. Или беше Дейв О’Донъл?
— Сигурно съм бил аз — отвърна Ричър. — О’Донъл по-скоро чупеше краката на хората.
— Заклевам се, че не крия нищо от вас — каза Анджела. — Нищичко. Не знам по какво работеше Калвин, защото той не ми каза.
Ричър отвърна на погледа й, взря се дълбоко в обърканите й сини очи и реши да й повярва, поне донякъде. Тя все пак криеше нещо, но не беше задължително то да е свързано с Калвин Франц.
— Добре — въздъхна той. — Извинявам се.
После двамата с Нили си тръгнаха. Но не преди мисис Франц да им обясни как да стигнат до офиса на Калвин в Кълвър Сити, а те отново да й поднесат кратки съболезнования и да стиснат студената й крехка ръка.
Мъжът на име Томас Брант ги видя, когато си тръгнаха. Намираше се на двайсет метра от своя форд краун виктория, паркиран на четирийсет метра западно от къщата на Франц. Той точно идваше от магазинчето на ъгъла с чаша кафе в ръка. Забави крачка и проследи Ричър и Нили, докато завиваха зад ъгъла на стотина метра от него. После отпи от кафето си, а с другата ръка набра номера на шефа си Къртис Мони и остави съобщение, в което описваше какво е видял току-що.
В същия момент мъжът в тъмносиния костюм вървеше към тъмносиния си крайслер на паркинга на хотел „Бевърли Уилшър“. Беше останал с петдесет долара по-малко, които служителят на рецепцията прие като подкуп, но се беше сдобил с нова информация, която го объркваше. Той се обади на шефа си по мобилния телефон и каза: