„Тук Джак Ричър с десет-трийсет от Франсис Нили в хотел «Бевърли Уилшър» в Лос Анджелис, щата Калифорния. Размърдай си задника и върни обаждането.“
Поколеба се и добави:
„Моля те, Карла. Наистина трябва да се чуем.“ После затвори. Нили затвори мобилния си телефон и поклати глава.
— Лоша работа — каза тя.
— Може би всичките са в отпуск.
— Едновременно?
— Може би са в затвора. Не бяхме от кротките.
— Първо там проверих. Не са в затвора.
Ричър замълча.
— Ти наистина харесваше Карла, нали? — попита Нили. — Сега по телефона звучеше направо нежно.
— Всичките ви харесвах.
— Да, но особено нея. Спал ли си с нея?
— Не — отвърна Ричър.
— Защо не?
— Защото аз я повиках в отряда. Бях неин командир. Не се прави така.
— Това ли беше единствената причина?
— Вероятно.
— Добре.
— Какво знаеш за работата им? — попита Ричър. — Има ли някаква логична причина човек да не може да се свърже с тях в продължение на няколко дни?
— Предполагам, че на О’Донъл понякога му се налага да лети в чужбина — отвърна Нили. — Занимава се с обичайните дейности за частен детектив. Сигурно трябва да ходи по хотелите на островите, за да търси доказателства за развод. Или навсякъде по света, ако издирва бивши съпрузи, които не си плащат издръжката. Същото е и с отвличанията на деца или родителските права. Понякога, когато хората искат да осиновят дете от Източна Европа, Китай или другаде, също наемат частен детектив, за да са сигурни, че всичко с него е наред. Има всякакви възможни причини.
— Но?
— Но ми е много трудно да повярвам в някоя от тях.
— Ами Карла?
— Предполагам, че може да е на Каймановите острови, за да търси парите на някой клиент. Но това се прави по-скоро по Интернет, от офиса. Все пак самите пари не са на островите, нали?
— А къде са?
— Те са виртуални. Съществуват само като електрически импулси в компютрите.
— А Санчес и Ороско?
— Те работят в затворена общност. Не виждам причина изобщо да им се налага да напускат Лас Вегас. Не и по работа.
— Какво знаем за компанията на Суон?
— Че съществува. Че функционира. Регистрирана е. Има адрес. Почти нищо друго.
— И можем да предположим, че има проблеми със сигурността, иначе нямаше да наемат Суон.
— Всички компании, които работят за отбраната, имат проблеми със сигурността. Или поне им харесва да си мислят така, защото им помага да се чувстват по-важни.
Ричър не отговори. Седеше и гледаше през прозореца. Стъмваше се. Един дълъг ден отиваше към своя край.
— Франц не е ходил в офиса си в деня, когато е изчезнал — каза той.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм. Нали ключовете му бяха у Анджела. Той ги е оставил вкъщи. Значи този ден е ходил другаде.
Нили не отговори.
— Освен това съм сигурен, че собственикът на магазините на неговата улица е видял лошите — продължи Ричър. — Ключалката на Франц не беше разбита. Не са взели ключа от Франц, защото той не е бил у него. Значи са го взели от собственика. И той ги е видял. Така че утре, освен всичко останало, трябва да открием и него.
— Франц трябваше да ми се обади — каза Нили. — Щях да зарежа всичко и да дойда.
— И на мен ми се иска да ти се беше обадил — каза Ричър. — Ако беше дошла, нямаше да се стигне до тази гадост.
Ричър и Нили вечеряха в ресторанта на хотела, където бутилка минерална вода от Норвегия струваше осем долара. След това си пожелаха „лека нощ“, разделиха се и всеки се прибра в стаята си. Миниатюрната стая на Ричър беше два етажа под апартамента на Нили. Той се съблече, взе си душ, сгъна си дрехите и ги сложи под матрака, за да се изгладят. Легна, сплете пръсти под главата си и се загледа в тавана. В продължение на една минута Ричър мисли за Калвин Франц в откъслечни ярки образи като в телевизионна реклама на политик. В паметта му някои от тях бяха избледнели, но на всичките Франц се движеше, говореше, смееше се, беше пълен с енергия. После към него се присъедини и Карла Диксън, дребничка, мургава, саркастична, усмихната също като Франц. Там беше и Дейв О’Донъл — висок, рус и елегантен като брокер с нож в джоба. Както и Хорхе Санчес — жилав, с присвити очи и полуусмивка, разкриваща един златен зъб, която беше най-яркото изражение на задоволство, което си позволяваше. И Тони Суон — колкото висок, толкова и широк. И Мануел Ороско, който непрекъснато щракаше запалка „Зипо“, защото му харесваше звукът. Дори Стан Лори беше там, поклащаше глава и барабанеше с пръсти по масата в ритъм, който само той чуваше.