После Ричър примигна, за да прогони всички образи, затвори очи и заспа в десет и трийсет вечерта, в края на един дълъг ден.
Десет и трийсет вечерта в Лос Анджелис беше един и трийсет на следващата сутрин в Ню Йорк, където последният закъснял полет на Бритиш Еъруейс току-що беше кацнал на летище Джей Еф Кей. Закъснението означаваше, че служителите от имиграционните служби на терминала на Бритиш Еъруейс вече си бяха тръгнали, така че самолетът се придвижи до терминал 4 и разтовари пътниците си в общата зала за пристигащи. Трети на опашката се оказа пътник от първа класа, който беше прекарал по-голямата част от полета в дрямка на място 2К. Беше среден на ръст и на тегло, скъпо облечен и излъчваше особената самоуверена вежливост, присъща на хората, осъзнаващи какъв късмет са имали, че цял живот са били богати. Изглеждаше на четирийсет. Имаше гъста черна коса — лъскава и идеално подстригана, мургав тен и правилни черти. Можеше да бъде индиец, пакистанец, иранец, сириец, ливанец, алжирец, дори израелец или италианец. Паспортът му беше британски и не предизвика никакво съмнение у служителя от имиграционните служби, както и пръстовите отпечатъци от показалците с добре поддържан маникюр. Седемнайсет минути след като беше разкопчал предпазния си колан в самолета, мъжът вече крачеше енергично към редицата от таксита пред летището в бляскавата нюйоркска нощ.
13
В шест часа на следващата сутрин Ричър се качи до апартамента на Нили. Тя вече беше будна, беше си взела душ и изглеждаше така, сякаш бе тренирала поне един час. Може би в стаята си, може би във фитнеса на хотела. Може би беше ходила да тича. Тялото й изглеждаше стройно и жизнено, с очертани мускули, които подсказваха, че във вените й циркулира предостатъчно кислород.
Поръчаха си закуска от румсървис и докато я чакаха, направиха още един безполезен опит на телефоните. Никой не отговори нито в Лос Анджелис, нито в Невада, нито в Ню Йорк, нито във Вашингтон. Този път не оставиха съобщения. Не набраха повторно. И когато затвориха, повече не говориха за това. Просто седяха мълчаливо, докато сервитьорът не се появи, а сетне закусиха с яйца, палачинки, бекон и кафе. След това Нили се обади на паркинга, за да докарат колата й.
— Първо до офиса на Франц, нали? — попита тя.
Ричър кимна.
Двамата слязоха с асансьора, качиха се в мустанга и поеха по „Ла Сиенега“ до пощенския клон в Кълвър Сити.
Паркираха точно пред разбития офис на Франц и се върнаха пеш покрай химическото чистене, ателието за маникюр и аптеката. Пощенският клон беше празен. На вратата висеше табела, според която работното време беше започнало преди половин час. Очевидно, ако бяха идвали клиенти, вече си бяха тръгнали.
— Не можем да го направим, когато няма никой — отбеляза Ричър.
— Нека първо да намерим собственика — предложи Нили.
Попитаха в аптеката. Зад щанда, под примитивна охранителна камера, стоеше възрастен мъж в бяла престилка. Той им каза, че управителят на магазините по улицата е собственикът на химическото чистене. Говореше със сдържаната неприязън, която наемателите винаги изпитват към хазяите си. Разказа им кратката му професионална биография — след като се върнал от войната в Корея, отворил химическото чистене и използвал печалбите от него, за да купи всички офиси на улицата и да ги дава под наем. Американската мечта в действие. Ричър и Нили му благодариха, излязоха на улицата, подминаха ателието за маникюр и влязоха в химическото чистене, където веднага откриха човека, който им трябваше. Той работеше в претъпкано помещение с натежал от химикали въздух. Шест големи сушилни се въртяха. Масите за гладене съскаха. Над главите им се движеше конвейер с дрехи в найлонови чували. Собственикът се потеше от работа. Май заслужаваше да притежава не една, а две улици с магазини. Или три. А може би вече ги имаше.
Ричър премина директно към въпроса.
— Кога за последен път видя Калвин Франц?
— Почти не го виждах — отвърна човекът. — Първата му работа беше да боядиса прозореца отвътре.
Звучеше раздразнен от този факт, тъй като щеше да му се наложи да изстърже боята, преди пак да даде помещението под наем.
— Сигурно си го виждал, когато идва и си тръгва — каза Ричър. — Обзалагам се, че ти имаш най-дългото работно време тук.
— Е, сигурно съм го виждал понякога — съгласи се човекът.
— И кога спря да го виждаш?
— Преди три-четири седмици.