Мъжът в тъмносиния костюм ги проследи с поглед. Беше отпуснат ниско зад волана на тъмносиния си крайслер, на четирийсет метра от тях, на мястото за паркиране пред аптеката. Отвори мобилния си телефон и набра номера на шефа си.
— Този път изобщо не се занимаваха с офиса на Франц — съобщи той. — Вместо това говориха със собственика. После дълго време стояха в пощата. Мисля, че Франц е изпращал поща до себе си. Затова не можахме да го намерим. И вероятно вече е у тях.
15
Нили пъхна флаш паметта в един слот отстрани на лаптопа си. Ричър погледна екрана. В продължение на една секунда не се случи нищо, после се появи иконка. Приличаше на стилизирано изображение на самия предмет, който току-що беше пъхнала в компютъра. На етикетчето пишеше „без име“. Нили прокара показалец по тъчпада и чукна два пъти върху иконката.
Тя разцъфна в искане за парола, което запълни целия екран.
— По дяволите!
— Беше неизбежно — каза Ричър.
— Някакви идеи?
Едно време Ричър беше разбивал много компютърни пароли. Както винаги, важно беше да разсъждаваш точно като човека, който ги е измислил. Да се слееш с него. Истинските параноици използваха дълги сложни серии от малки букви, главни букви и цифри, които не означаваха абсолютно нищо дори за тях самите. Такива пароли бяха практически непробиваеми. Но Франц не беше параноик. Беше спокоен човек, който се отнасяше с уважение, но и с известна ирония към изискванията за сигурност. Освен това беше по-добър с думите, отколкото с цифрите. Имаше интереси и хобита. Неща, които обичаше и на които беше верен. И слонска памет.
Ричър започна да изрежда:
— Анджела, Чарли, Майлс Дейвис, „Доджърс“, Куфакс, Панама, Пфайфър, „ВПБ“, Бруклин, Хайди или Дженифър.
Нили записа всичките имена на нова страница в бележника си.
— Защо точно тези? — попита.
— За Анджела и Чарли е очевидно. Това е семейството му.
— Прекалено очевидно.
— Може би. А може би не. Майлс Дейвис беше любимият му изпълнител, „Доджърс“ бяха любимият му отбор, а Санди Куфакс — любимият му играч.
— Възможно е. А Панама?
— Изпратиха го в края на осемдесет и девета. Мисля, че там постигна най-голямо професионално удовлетворение. Сигурно често си спомня за този период.
— Пфайфър е Мишел Пфайфър, така ли?
— Любимата му актриса.
— Анджела малко прилича на нея, не мислиш ли?
— И още как.
— „Военнополева болница“ — „ВПБ“, любимият му филм — обясни Ричър.
— Преди повече от десет години, когато сте се видели за последен път — възрази Нили. — Оттогава се появиха доста други хубави филми.
— Паролите обикновено са свързани с ранни спомени.
— Да, но е късо. Повечето програми изискват поне шест символа за паролата. Не е задължително, но мисля, че можем да го приемем за правило.
— Добре, задраскай го.
— Бруклин?
— Там е роден.
— Не знаех.
— Повечето хора не знаят. Преместили са се на запад, когато е бил малък. Точно затова ми се струва добра парола.
— Хайди?
— Първото му сериозно гадже. Страшно секси. Тигрица в леглото. Беше луд по нея.
— Изобщо не знаех. Явно не съм била включвана в мъжките разговори.
— Така е — потвърди Ричър. — Както и Карла Диксън. Не искахме да издаваме емоциите си пред вас.
— Махам Хайди от списъка — обяви Нили. — Само пет букви, а освен това сърцето му вече е било заето от Анджела. Не би било правилно да използва за парола името на старо гадже, колкото и секси да е била. Задрасквам и Мишел Пфайфър, по същата причина. А коя е Дженифър? Второто му сериозно гадже? И тя ли е била тигрица?
— Кучето му — каза Ричър. — Кучето му, когато е бил малък. Черно, улична порода. Живяло осемнайсет години. Когато умряло, бил съсипан.
— Значи и това е възможност. Но така стават шест. А ние имаме само три опита.
— Имаме дванайсет опита — поправи я Ричър. — Четири плика, четири флаш памети. Ако започнем с най-стария, можем да си позволим да изгорим първите три. Информацията в тях бездруго е остаряла.
Нили нареди четирите флаш памети на хотелското бюро по реда на датите от пликовете.
— Откъде знаеш, че не си е сменял паролата всеки ден?
— Кой, Франц? — учуди се Ричър. — Майтапиш ли се? Хората като него си избират една дума, която е важна за тях, и никога не я сменят.
Нили пъхна най-старата памет в слота и изчака иконата да се появи на екрана. Щракна върху нея и премести курсора в празното поле за паролата.
— Да започваме — каза тя. — Искаш ли да ги подредим по вероятност?