Ричър хвърли поглед през прозореца към полупразния паркинг. Заслуша се в тишината, която цареше в сградата. Изглежда, вътре също беше полупразно.
— Добре — каза той.
— Не, не е добре — обади се Нили. — През последните три дни постоянно се обаждам в кабинета му и всеки път ми казват, че е излязъл за малко. Някак не се връзва.
Беренсън отново кимна.
— Това е проява на професионална етика, на която много държа. На това ниво на управление ще бъде катастрофа, ако личната мрежа от контакти на даден човек научи за уволнението му от втора ръка. Много по-добре е мистър Суон лично да осведоми познатите си. В такъв случай може да представи своя версия на нещата. Така че настоявам секретарките да лъжат по-малко по време на преходния период. Нямам друго извинение, но се надявам, че разбирате мотивите ми. Това е най-малкото, което мога да направя за хората, с които се разделяме. Ако мистър Суон представи нещата пред новия си работодател, все едно е напуснал доброволно, ще има много по-добра изходна позиция, отколкото ако се разбере, че е бил уволнен.
Нили помисли малко и кимна.
— Добре. Разбирам ви.
— Това важи в особена степен за мистър Суон — добави Беренсън. — Всички много го харесвахме.
— А как се отнасяте към тези, които не сте харесвали?
— Няма такива. Никога не назначаваме хора, на които нямаме доверие.
— Аз също се обадих на Суон и никой не вдигна — намеси се Ричър.
Беренсън отново кимна все така търпеливо и делово.
— Наложи се да съкратим и част от секретарките. Останалите покриват по пет-шест телефонни линии. Понякога не успяват да вдигнат на всяко обаждане.
— А какво ще стане с вашия бизнес план? — поинтересува се Ричър.
— Не мога да обсъждам този въпрос в подробности. Сигурна съм, че ме разбирате. Нали сте били в армията?
— И двамата сме били.
— Значи знаете колко от новите оръжейни компании започват да работят на пълни обороти още от първия ден.
— Не са много.
— Всъщност нито една. Нашата просто се бави малко повече, отколкото се надявахме.
— Какво оръжие произвеждате?
— Не мога да ви отговоря.
— Къде е производството?
— Тук, на място.
Ричър поклати глава.
— Не ми се вярва. През оградата ви може да мине дори тригодишно дете, нямате будка за охрана на портала и във фоайето няма никаква охрана. Тони Суон нямаше да го допусне, ако тук наистина се случваше нещо важно.
— Съжалявам, но не мога да обсъждам нашата работа.
— Кой беше шеф на Суон?
— Директорът на охраната? Един пенсиониран лейтенант от полицейското управление в Лос Анджелис.
— Значи сте оставили него, а сте уволнили Суон? Няма логика.
— Всички са добри — и тези, които останаха, и онези, които напуснаха. Не искахме да уволняваме никого. Но беше абсолютно необходимо.
Две минути по-късно Ричър и Нили отново седяха в мустанга, паркиран до сградата на „Нова ера“ — двигателят работеше на празен ход. Двамата вече бяха наясно с пълния мащаб на катастрофата.
— Лошо съвпадение във времето — каза Ричър. — Суон изведнъж остава без работа и точно тогава Франц му се обажда, че има проблем. Какво ще направи Суон? Ще хукне право натам. Все пак Франц е само на двайсет минути по магистралата.
— Суон щеше да отиде независимо дали има работа, или не.
— Всички щяха да го направят. Всъщност предполагам, че всички са го направили.
— Значи вече са мъртви?
— Да се надяваме на най-доброто, но да се подготвим за най-лошото.
— Все пак стана така, както ти искаше, Ричър. Ще бъдем само двамата.
— Стана така, но по най-лошия възможен начин — отвърна той.
— Просто не мога да повярвам. Всичките до един?
— Някой ще плати за това.
— Мислиш ли? Не разполагаме с нищо. Имаме само още един шанс да разбием паролата. И по обясними причини ще бъдем твърде изнервени, за да се възползваме от него както трябва.
— Моментът не е подходящ да бъдем изнервени — отбеляза Ричър.
— Тогава ми кажи какво да напиша.
Ричър не отговори.