— Татко е в източното крило, – упъти я Мелани, докато пресичаха паркинга към входа на просторната едноетажна бяла сграда.
Мощната комбинация от миризми на болести, дезинфектанти и цветя удари Робин в мига, в който влезе. Мирисът на страданието, помисли си тя. Изведнъж отново бе на седем години, майка й я държеше за ръка, а тя притискаше счупения си нос, докато следваха доктора надолу по безкрайния коридор. В следващия миг вече бяха минали двайсет години и двете с Мелани стояха до леглото на майка си, гледаха я как чезне, а кожата й бе по-бледа от чаршафите, в които беше увита. Помнеше, че бе посегнала да хване ръката на сестра си, но Мелани я отблъсна. „Много мило от твоя страна да се върнеш за големия финал “, все още чуваше думите й. Дали щеше да каже същото, ако баща им умреше от раните си?
— Мястото изглежда все същото – отбеляза Робин, хвърляйки поглед към познатите коридори, докато минаваха покрай рецепцията. Мобилният й телефон иззвъня точно, когато се изравниха с един надпис, напомнящ на посетителите, че ползването на мобилни телефони е забранено. Робин бързо го извади от чантата си и го надигна до ухото си.
— Какво, по дяволите, става? – оглушително и с негодувание попита Блейк. – Снощи ти звънях поне десет пъти. Тази сутрин също – продължи, без да й даде възможност да отговори. – Оставих ти половин дузина съобщения. Защо си изключила телефона си? Защо не ми върна обаждането?
Робин се взря в телефона, мъчейки се да осмисли казаното.
— Извинявай. Не съм си проверявала съобщенията. Взех малко валиум и още не съм съвсем на себе си.
— Взела си валиум? Кой ти го даде?
— Дълга история. Може ли да говорим за това по-късно?
— Не зная. Можем ли?
— Разбира се.
— Какво става, Робин?
Телефонът почна да издава скърцащи звуци.
— Баща ми… Бил е прострелян.
Още скърцащи звуци, този път по-силни.
— Какво? Не те чух. Прекъсва. Нещо за баща ти ли каза?
— Казах, че е бил…
— Ало? Ало, Робин? Там ли си?
Робин последва сестра си, която зави по коридора към източното крило.
— Блейк? Сега чуваш ли ме?
— Да, така е по-добре.
— Нямам право да ползвам телефона.
— Какво? Защо не?
— Оттук – упъти я Мелани, покрай още една рецепция, където двама полицаи разговаряха с едър плешив мъж в бежова униформа. – Това е шериф Прескът – обяви тя и му кимна.
— За какъв шериф става дума? – попита Блейк.
Робин набързо осведоми Блейк за всичко, което й бе известно.
— Сега сме в болницата.
— Ето, тук. – Мелани спря пред затворената врата на стая номер 124.
— Мамка му. Ти добре ли си? – попита Блейк.
— Не зная – искрено отговори Робин.
— Трябва вече да го изключиш – отбеляза сестра й.
— Виж. Сега наистина не е удобно. Може ли да ти се обадя по-късно?
— Цял ден съм в срещи. Ще трябва аз да ти се обадя.
— Добре.
— Ще си вдигнеш ли телефона?
— Да.
— И няма да взимаш повече валиум?
— Нямам повече – изстена тя.
Блейк се разсмя.
— Добре. Ти си силна. Нямаш нужда от него.
Не съм силна, помисли си Робин. Имам нужда от теб.
— Робин повика я отново Мелани. – Идваш ли?
— Трябва да вървя. – Тя затвори, преди Блейк да се сбогува, и пъхна телефона в джоба си.
— Готова ли си? – Мелани отвори вратата на стаята на баща им и пристъпи вътре.
Робин си пое дълбоко дъх и го издиша треперейки.
— Робин? – обади се отново сестра й.
Насили се да прекрачи прага и да затвори вратата след себе
Баща й лежеше в тясно легло, насред малка стаичка. Дебело бинтованата му глава бе закрепена между две възглавници. Безброй тръбички и жици го свързваха с живота, един монитор регистрираше всеки негов дъх и удар на сърцето. Удивително, но той все още успяваше да изглежда величествен. А може би, това не бе толкова изненадващо. На шейсет и две, той бе още сравнително млад и в отлична форма. Тренираше редовно и често се хвалеше, че никога в живота си не е боледувал. Кожата му бе загоряла, ръцете му, под късите ръкави на болничната пижама, бяха мускулести.
— Не мога да повярвам колко добре изглежда – промълви Робин.
— Е, той си е красив дявол, много ясно.
Ура! За едно нещо да сме съгласни.
Робин се приближи към леглото, взряна в мъжа под белите чаршафи. Кой ти причини това? – попита го мълком и прокара пръсти по облегалката, борейки се с желанието да захлупи ръката на баща си със своята.