— Но защо ти ще имаш такава?
— Защо аз ще имам такава ли? – повтори той и вдигна раздразнено очи към тавана. – Аз карам ски, за Бога. Полицаите са намерили и ски обувки, също така. Шерифът каза ли ти това?
Робин изпита внезапен прилив на надежда.
— Откога караш ски?
— Откакто напуснах Ред Блъф. Чувствах се потиснат. По дяволите, едва не се самоубих. Реших, че карането на ски ще ме убие не по зле от всичко останало. Бях шокиран да разбера, че всъщност доста ме бива. И че много ми харесва. Доста е терапевтично. И ти трябва да опиташ.
Тя се усмихна.
— Може ти да ме научиш, щом излезеш оттук.
— Може и да не се случи поне още трийсет години.
Усмивката на Робин замръзна на устните й.
— Моля те, не говори така.
— Извинявай. Малко затворнически хумор.
— Не е особено смешно.
— Има още нещо, което би трябвало да знаеш.
Робин затаи дъх. Да не би при претърсването на апартамента му да са изскочили още улики?
— Какво?
— Макалистър смята, че може да ми предложат сделка.
— Каква сделка?
— Според него, щатът може да се съгласи на обвинение в убийство втора степен, ако издам съучастника си.
— Но ти не си го направил. И нямаш съучастник.
Алек се усмихна.
— Да, и това е пречката[17].
Няколко секунди седяха в мълчание.
— Е, какво ще правим? – попита Робин накрая.
— Тук няма „ние“, Робин. Само аз съм. Ти трябва да си събереш багажа, да си вземеш годеника и да си омиташ задника от този град.
— Няма начин. Не си тръгвам, докато не излезеш оттук.
— Напротив – възрази той, – тръгваш си. – Изправи се и махна на пазача до вратата, при което шнура на телефона се изопна в права линия.
— Какво правиш? Остава ни още много време.
— Не се връщай повече, Робин. Махай се оттук, докато все още можеш да дишаш.
— Алек… – повика го Робин, докато пазачът го извеждаше от стаята. Но той не спря. Не се обърна дори. Тя постави телефона на мястото му, сведе брадичка към гърдите си и се разрида.
— После става по-леко – наведе се към нея Бренда. – Ще видиш. Още няколко седмици и това място ще ти се струва като у дома.
36
На вратата се позвъни точно след шест часа същата вечер.
— Пицата пристигна – провикна се от кухнята Мелани. – Може ли някой да отвори, моля?
— Аз ще ида. – Робин, която тъкмо бе привършила с подреждането на масата за вечеря, излезе в коридора. Касиди и Блейк гледаха телевизия във всекидневната, Робин им помаха, когато мина край тях. Тя чу вратата на стаята на Ландън да се отваря, както и стъпките му по стълбите, после отвори, неподготвена за онова, което щеше да види.
О, Боже мой.
— Робин – каза жената от другата страна на прага. – Дълго време мина. Изглеждаш добре. Може ли да вляза?
Робин отстъпи назад, за да я пропусне вътре. Хвърли един поглед през рамо към Ландън, който ги наблюдаваше.
— Какво става с тази пица? – провикна се Мелани. Тя се показа от кухнята и тутакси се закова на място. – Мама му стара.
Раменете на жената се стегнаха от ругатнята.
— Мелани – поздрави я тя. – Мили Боже. Вие, момичета, не сте се променили ни най-малко.
— Ти обаче си – отвърна Мелани. – Какво ти е на косата?
Робин стрелна неодобрителен поглед към сестра си, макар самата тя да си мислеше същото. Косата на жената, някога черна и разкошна, сега бе посивяла и проскубана, и висеше на несресани кичури до средата на гърба й. Роклята й приличаше на безформена бежова торба, краката й бяха боси, само по чехли. Изглеждаше като типичното застаряващо хипи, отживелица от едно време.
— Какво правиш тук? – попита Мелани.
— Къде другаде да бъда?
— Където си била през последното десетилетие, предполагам.
— Пицата пристигна ли? – Блейк също се показа в антрето. – О, извинете. – Той огледа белокосата жена. – Коя е тя?
— Блейк – отговори му Робин, – това е Холи Бишъп. – Тя бавно и дълбоко си пое дъх. – Майката на Тара.
— О, мили Боже – избухна в сълзи жената. – Горкото ми бебче. – Тя се хвърли в ръцете на Робин и взе да ридае на рамото й. – Как можа да се случи това?
Робин неохотно обгърна наедрелия кръст на жената.
— Много съжалявам, госпожо Бишъп.
— Доста време ти е отнело да дойдеш тук – отбеляза студено Мелани. – Минаха почти две седмици от смъртта на Тара.
— Аз сега научих. – Холи Бишъп се отдръпна от Робин. – Тръгнах от Орегон веднага, щом чух.
Робин не можа да не забележи, че очите на жената си оставаха сухи, въпреки хлиповете, разтърсвали тялото й само преди секунди.
17
„Аус, there’s the rub.” – стих от монолога на Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш“, превод Валери Петров – Б.пр.